Томичукалата

(„пистолет той има пистолет опита се да ме застреля копеле копеле опита се да ме застреля пистолет пистолет той има“)

и той се опита да издигне защитна бариера, преди да е полудял. Не успя. Боби крещеше в главата му и, както лежеше на пода, притисната за момента между масата и прекатурения стол, се мъчеше да насочи пистолета към него за нов изстрел.

Гардънър вдигна крак и блъсна отново масата. Тя се преобърна и всичко се разпиля — бири, хапчета, радио. Повечето неща паднаха върху Боби. Бирата се разля върху лицето й и потече, шипяща и пенеща се, по Новата и Подобрена прозрачна кожа. Радиото се удари във врата й, после в пода и се приземи сред плитка локвичка бира.

„Гръмни, майка ти мръсна!“ му изкрещя Гардънър. „Експлодирай! Саморазруши се! Експлодирай, мамка ти, гръм…“

Радиото направи нещо повече. То сякаш се изду, после със звук като от цепещ се по шевовете изгнил плат, се пръсна навън във всички посоки, изригвайки малки струйки зелена светлина като затворена в бутилка светкавица. Боби изпищя. Това, което Гард чу с ушите си, бе лошо; звукът вътре в главата му беше безкрайно по-лош.

Гардънър изпищя заедно с нея, без да се чува. Той видя, че блузата на Боби гори.

Тръгна към нея, без никакви конкретни намерения. Без да се замисля, пусна револвера. Този път, обаче, той „гръмна“ и изпрати един куршум в глезена на Джим Гардънър, разтрошавайки го. Болката префуча през мозъка му като горещ вятър. Той отново изпищя. Направи тромава крачка напред, а в главата му звъняха ужасните й мислени писъци. След миг щяха да го подлудят. Тази мисъл всъщност му носеше облекчение. Когато най-после полудееше, цялата гадория вече нямаше да има никакво значение.

Тогава, за една секунда, Гард видя „своята“ Боби за последен път.

Стори му се, че Боби прави опит да се усмихне.

После писъците започнаха отново. Тя пищеше и се опитваше да угаси пламъците, които превръщаха тялото й в лой и тези писъци бяха твърде много, прекалено много, страхотно силни, прекалено силни; не можеха да се издържат. И от двама им, помисли си той. Наведе се, намери трижди проклетия револвер на пода и го вдигна. Трябваше да използва и двата си палеца, за да запъне ударника. Болката в глезена му беше силна — знаеше го, — но в момента не я усещаше, погребана под агонизиращите писъци на Боби. Той насочи револвера на Хилман към главата й.

„Гръмни, проклетнико, о, моля те, моля те, гръмни…“

Ами ако револверът гръмнеше, но не улучеше? Можеше да няма друг патрон в барабана.

Проклетите му ръце не искаха да престанат с треперенето си.

Той падна на колене, като човек завладян от внезапна, неудържима необходимост да се помоли. Пропълзя към Боби, която пищеше, мяташе се и гореше на пода. Можеше да усети миризмата й; можеше да види черните парченца пластмаса от кутията на радиото, които с мехурчета си проправяха път през плътта й. Гард загуби равновесие и падна върху нея. После притисна дулото към врата й и натисна спусъка.

Отново изщракване.

Боби продължи да пищи. Продължи да пищи в главата му.