Скръбният лабиринт

Келнерът се върна и те поръчаха. Д’Агоста отново я погледна.

— По телефона ми каза, че редовно посещаваш музея.

— Най-малко два или три пъти месечно.

— Защо?

— Тъжната истина е, че естествените местообитания на растенията, които изучавам, се изсичат, изгарят и разорават с плашеща бързина. Бог знае колко възможни лекарства срещу рак вече са изчезнали. Музеят разполага с най-добрата етноботаническа сбирка в света. Разбира се, не са мислили за мен, когато са я изграждали – просто са събирали местните лекарства и магически лекове от племената по света. Обаче е съвършено съоръжена за моите изследвания. В музейната сбирка има растения, които вече не могат да бъдат намерени в природата. – Тя се спря, защото си спомни, че не всички споделят нейната страст по етноботаниката.

Д’Агоста сплете ръце.

— Това, че си редовна посетителка тук, се вписва отлично в работата ми.

— Защо?

Той леко се наклони към нея.

— Вероятно си чула за скорошното убийство тук?

— Имаш предвид Вик Марсала? Работех с него, когато си правех магистратурата в Антропологическия отдел. Бях от малкото хора, които се разбираха с него. – Марго поклати глава. – Въпреки всичко не мога да повярвам, че някой го е убил.

— Аз оглавявам разследването и имам нужда от твоята помощ.

Марго не отговори.

— Изглежда Марсала не много преди смъртта си е работил с гостуващ учен. Помогнал е на този учен да намери и проучи образец от антропологическите сбирки – скелета на един хотентот. Агент Пендъргаст ми помага за случая и той сякаш се заинтересува от скелета.

— Продължавай – подкани го Марго.

Д’Агоста се поколеба.

— Проблемът е...ъъъ... че Пендъргаст изчезна. Завчера е заминал, без да остави информация къде може да бъде намерен. А отгоре на всичко едва вчера открихме, че документите на гостуващия учен, работил с Марсала, са фалшиви.

— Фалшиви?

— Аха. Фалшива акредитация. Твърдял, че е доктор Джонатан Уолдрън, физически антрополог от университет извън Филаделфия, обаче истинският Уолдрън нищо не знае. Лично разговарях с него. Никога не е стъпвал в музея.

— Откъде знаеш, че не е той убиецът, който сега се прави, че нищо не знае?

— Показах снимката му на служителите в антропологията. Абсолютно друг човек. Трийсет сантиметра по-нисък и двайсет години по-стар.

— Странно.

— Да. Защо някой ще се преструва на друг човек само за да види някакъв скелет?

— Мислиш, че този фалшив учен е убил Марсала?

— Засега не мисля нищо. Но е твърде добра следа, първата, която изобщо имам. И така... – Той се поколеба. – Питах се дали би искала да хвърлиш един поглед на този скелет?