Демон шосе [bg]

12

Докато излизаха от Флорида, се придържаха към градските пътища, колкото беше възможно и не излизаха на магистрала I-95. Както и в джипа, Амбър трябваше да лежи на задната седалка покрита. Затвори очи, но не заспа — не и отначало. Вместо това се вслушваше в Чарджъра. Скърцаше на завоите. Изглеждаше тежък. Нямаше как да го сбъркаш с модерните му събратя — колите, които играеха роля на пашкул срещу външния свят. Да се возиш в модерна кола беше като да се возиш в плътно изолиран резервоар, но в Чарджъра беше като да седиш в аеродинамичен бегемот-гигант от черен метал. Звяр, както го наричаше Майло.

Амбър огледа ръката си, като се опитваше да си спомни как изглеждаха дългите нокти. И тя беше звяр, разбира се. Чудовище. Не като родителите ѝ, все пак. Те бяха хищници — безсърдечни и смъртоносни. Не, Амбър беше плячката, цялата невинност и уязвимост, само не и когато се показваха ноктите.

Начинът, по който беше ударила онова момче — Брандън, името му беше Брандън, не беше слабашки. Вероятно щеше да го убие, ако го беше фраснала малко по-силно. Чудеше се дали е била способна да го удари по-силно. Чудеше се колко силна е точно. Чудеше се как ли изглежда. Имелда беше по-красива като демон, отколкото като човек. Родителите ѝ също бяха по-високи и по-силни, и по-красиви. Амбър се чудеше дали трансформацията имаше същия ефект и върху нея и осъзна, че размишлява над това как изглежда като по-висока, по-слаба и по-хубава. Само се надяваше очите ѝ да не се променят. Харесваше очите си.

Събуди се, когато стигнаха Хоумървил от другата страна на границата с щата Джорджия. Майло ѝ подаде бейзболна шапка и ѝ каза, че вече може да седи отпред, ако нахлупи шапката ниско над очите си. Колкото повече се отдалечаваха от Маями, твърдеше той, толкова по-безопасно ставаше за нея. Вече беше станало обяд. Прекосиха Пиърсън, после Хейзълхърст, а след това и Соупъртън — навсякъде покафеняла трева, високи дървета и еднакви къщи с пощенски кутии на пътя — и през цялото време нито дума.

— Благодаря ти, че правиш това — обади се Амбър, за да запълни тишината.

Майло кимна, но не отвърна.

— Знам, че ти плащам и че е просто работа, но не ти благодарих по-рано. А трябваше.

Той не отговори нищо и на това.

Минаха още няколко минути, преди тя да каже:

— Така ли ще бъде през цялото време?

Той не отмести очи от пътя.

— Как е?

— Сещаш се — рече Амбър, — тишината. Неловката, тежка, неловка тишина.

— Каза неловка два пъти.

— Много е неловка.

— Обичам да пътувам в тишина. Така можеш да помислиш.

— А какво правиш след като си помислил вече? Или ако нямаш за какво да мислиш? Радиото работи ли? Може да пуснем малко музика.

— Но тогава няма да има тишина.

Тя въздъхна.

— Май наистина не ме слушаш.

— Обичам да пътувам в тишина — повтори Майло. — Ти ми плащаш, но колата е моя, и, след като обичам да карам в тишина, значи ще пътуваме в тишина. Това е положението.