Лимони на масата [bg]

Той имал и друга тактика: да избързва напред в бъдещето, за да потвърди невъзможността на любовта в настоящето. Без „нищо“ да се е случило, вече е отписал онова несъстояло се минало свършено. „Ако отново се срещнем след две-три години, аз ще съм много, много стар. Що се отнася до вас, вие несъмнено ще сте поели нормалния си житейски път и от нашето минало няма да е останало нищо…“ Две години, мисли си той, ще превърнат един стар човек в много, много стар; докато „нормалното русло“ вече я очаква под формата — банална, но навременна — на хусарски офицер, звънтящ с шпори зад кулисите, пръхтящ като кон. Н. Н. Всеволожский. Колко полезна е лъскавата униформа за цивилната върлина.

До този момент би трябвало вече да сме забравили за клетото наивно сираче Верочка. Актрисата, която я превъплъщава, е напращяла, темпераментна бохемка. Вече е омъжена и чака развод, за да се вземат с нейния хусар; женитбите й ще са три на брой. Писмата й не са оцелели. Дали не го е поощрявала? Била ли е малко влюбена в него? Могла ли е да бъде, да речем, повече от малко влюбена в него, но да са я обезсърчили очакванията му за провал, самозабраната му да се отдаде на страстта? Дали пък не се е чувствала, подобно на него, уловена в капана на миналото му? Ако той винаги е възприемал любовта като поражение, защо с нея да е по-различно? Омъжиш ли се за фетишист, обожаващ стъпала, не бива да се изненадваш, като го откриеш заврян в шкафа с обувките ти.

Когато си спомня за това пътуване в писмата си до нея, той споменава думата „катинар“. Това катинарът на купето ли е, на устните й, на сърцето й? Или катинарът, заключил плътта му? „Имате ли представа за Танталовите мъки?“, пише й той. Тантал изгарял от вечна жажда в ада; стоял до шия във вода, но когато се навеждал да пие, реката се отдръпвала. Да си правим ли от това извод, че той се е опитвал да я целуне, но винаги когато е приближавал лице, тя се е отдръпвала, извръщала е настрани влажните си устни?

От друга страна, година по-късно, когато всичко е безопасно и стилизирано, той пише следното: „В края на писмото си казвате, че ме целувате горещо. Как? Както тогава ли имате предвид, през онази юнска нощ в купето на влака? И на сто години да стана, няма да забравя тези целувки.“ Месец май се превръща в юни, плахият ухажор се оказва обсипан с целувки, катинарът е леко разхлабен. Това ли е истината, или онова е истината? Ние, сега, бихме искали миналото да е спретнато, но то рядко е такова; все едно дали сърцето събужда секса или сексът събужда сърцето.