Шумът на времето [bg]

Изкуството принадлежи на всички и на никого. Изкуството принадлежи на всички времена и на никое време. Изкуството принадлежи на тези, които го създават, и на тези, които му се наслаждават. Изкуството принадлежи на народа и Партията не повече, отколкото някога е принадлежало на аристокрацията и меценатите. Изкуството е шепотът на историята, който звучи по-силно от пума на времето. Изкуството не съществува заради самото изкуство - то съществува заради хората. Но кои хора и кой ги определя? Той винаги смяташе своето творчество за антиаристократично. Пишеше ли музика, както твърдяха неговите противници, за буржоазния космополитен елит? Не. Пишеше ли музика, както изискваха неговите противници, за уморения донбаски миньор, който се нуждае от ободряваща песен след тежката смяна? Не, той пишеше за всекиш и за никого. Пишеше за онези, които най-добре оценяват неговата музика, независимо от социалния произход. Създаваше музика за ушите, които могат да чуят.

И следователно знаеше, че всички истински определения за изкуството са косвени, а всички неверни определения за изкуството му приписват конкретна функция. Някакъв кранист написа песен и му я изпрати. Той отговори: „Вие имате толкова прекрасна професия.

Строите сгради, които са толкова нужни. Моят съвет към вас е да продължавате тази полезна работа“. Направи го не защото смяташе, че един кранист не е способен да напише песен, а защото този конкретен кандидат-композитор проявяваше точно толкова талант, колкото би проявил той самият, ако го сложеха в кабината на крана да дърпа лостовете. И се надяваше, че ако в старата епоха някой дворянин му бе изпратил композиция със същите качества, е щял да има куража да отговори: „Ваше височество, вие имате толкова доблестна и отговорна задача - от една страна, да поддържате достойнството на аристокрацията, а от друга, да се грижите за добруването на онези, които се трудят във вашите имения. Моят съвет към вас е да продължавате тази полезна работа“.