Колимски разкази [bg]

— Пише ли ти?

— Не.

— Защо те е забравила теб, стареца? Подготви ми заявление за издирване — ще го изпратя. Как е кракът ти?

— Куцам, гражданино началник.

— Е, куцай, куцай. — Парамонов излезе.

От този ден Фризоргер, вече без да се крие от мен, след края на вечерната си молитва, когато си лягаше, вадеше снимката на дъщеря си и галеше цветния кант.

Така си живеехме тихо и мирно около половин година, докато веднъж докараха поща. Парамонов беше заминал за някъде и писмата прие секретарят му Рязанов, от затворниците, който се оказа, че не е никакъв агроном, а есперантист, което впрочем не му пречеше чевръсто да одира кожите на умрелите коне, да огъва дебели железни тръби, като ги пълнеше с пясък и ги нажежаваше на огъня, и да води цялата канцеларска работа на началника.

— Я виж — каза ми той — какво заявление се получи на името на Фризоргер.

Пликът съдържаше официално писмо с молба затворникът Фризоргер (член, присъда) да бъде запознат с приложеното копие от заявлението на дъщеря му. В заявлението си тя кратко и ясно пишеше, че след като се е убедила, че баща й е враг на народа, се отрича от него и моли занапред да не ги считат за роднини.

Рязанов повъртя в ръцете си листа хартия.

— Ама че мръсотия — рече той. — За какво й е притрябвало? Да не би да става член на партията?

Мислех си за друго: защо трябва да препращат на арестувания баща подобни заявления? Дали това не е своеобразен садизъм, подобен на съобщенията до роднините за мнимата смърт на затворника, или беше просто желание всичко да бъде „по закон“? Или нещо друго?

— Слушай, Ванюшка — рекох на Рязанов. — Регистрира ли пощата?

— Кога, току-що пристигна.

— Я ми дай този плик. — И разправих на Рязанов каква е работата.

— Ами ако дойде писмо? — каза той несигурно. — Тя сигурно ще му пише.

— Ще задържиш и писмото.

— Добре, вземи го.

Смачках плика и го хвърлих в отворената вратичка на печката.

Месец по-късно дойде и писмо, също толкова кратко, колкото и заявлението, и ние го изгорихме в същата печка.

Скоро след това ме откараха на друго място, а Фризоргер остана и как е живял по-нататък — нямам представа. Често си го спомнях, докато имах сили да си спомням. Чувах треперливия му, развълнуван шепот: „Питер, Паул, Маркус…“