Разбери сам [bg]

— Разсъжденията ти не са лишени от смисъл, Вик. Струва си да опиташ.

— Това е единственото нещо, което ми остава. Тръгвам по следите на Мери Джеръм. Първо се е появила в гаража „Акми“ и аз ще започна с него. Ако успея да науча какво е правила през периода от наемането на колата до пристигането й в Оушън Енд, когато беше отвлечен Дедрик, нищо чудно да изскочи нещо полезно. Ще се поровя и в миналото на Суки. Досега никой не се е занимавал с шофьора. А и самият Дедрик. Веднага ще изпратя Джак в Париж, за да събере сведения за него. Възможно е да се окаже, че всички тези ходове са били чиста загуба на бреме, но нямаме друг шанс. Ще разкопаем огромен терен, в който не е изключено да е заровено нещо ценно. Ако не копаем, няма да го открием. Но ще бъде жалко, ако там не съществува нищо, което си струва да бъде намерено.

— Струва ми се, че Мери Джеръм е следа, която си заслужава да бъде проучена — заяви Франкън и дръпна гърбавия си нос. — Не виждам смисъл да си хабиш силите за Суки.

— Точно затова ще го направя. Все още никой не се е поинтересувал от него. Той е просто един труп. Няма да оставя нищо на случайността. Не мога да си го позволя.

— Добре, но не отделяй прекалено много време на Суки. Не знаеш дали Перели не е имал врагове, нали? Сигурно някой страшно го е мразел, за да му скалъпи такова обвинение.

— Да, и аз мислих за същото. Сещам се за един човек, който страшно го бива за подобна гадост — отвратителен мръсник на име Джеф Барът. Пуши марихуана и е страхотен мошеник. Живее точно срещу Перели.

Разказах на Франкън, че ми се наложи да посетя Барът и тогава Перели ми спаси живота.

— Тази подробност известна ли е на Брандън? — попита с любопитство Франкън.

— Не, но дори и да знае, едва ли би променил мнението си. Ще се поровя и в живота на Барът. Въдицата е нещо, което трудно може да се скрие. Някой е трябвало да я занесе в апартамента на Перели. Надявам се, че е бил забелязан. — Изправих се на крака. — Е, време е да си вървим. Ще ти се обадя, веднага щом имам нещо за теб.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — заяви Франкън.

В коридора Кърман ми зададе въпроса:

— Правилно ли чух, че ще заминавам за Париж?

— Да. Тръгваш веднага. Пола ще се погрижи за пътуването. Ще разполагаш с достатъчно пари, но не излизай от рамките на приличието. Нямаш нищо против да се разходиш до Париж, нали?

Кърман сведе очи и се помъчи да скрие вълнението си.

— Ще го понеса някак си — отвърна той. — В името на общата кауза. Пък и съм чувал, че френските госпожици са доста гостоприемни.

— Естествено, особено ако си прекалено мил с тях — хапливо отсече Пола.