Тайфуни с нежни имена
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #6
- Год: 1977
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Тайфуни с нежни имена». Краткое содержание книги:
— А, вие излизате? И ме оставяте сам в навечерието на уикенда? — възклицавам с лека горчивина, макар че искреното ми желание в момента е тъкмо да ме остави и да ми се махне от главата.
— Съжалявам много, Пиер, но нашият съсед хер Гораноф ме е поканил на чашка чай. Опитайте се да обуздаете скръбта си. Гораноф е от тия, дето подир две партии белот почват да се прозяват, така че едва ли ще ви липсвам дълго.
Окуражен от това обещание, влизам в скромния си дом, поставям на печката вода за чай, а подир туй се изкачвам в библиотеката и изваждам посланието. Това е отговорът на запитването ми относно Макс Брунер. Един твърде кратък отговор, за чието съставяне навярно са били необходими дълги издирвания.
Сведенията ми разкриват, че Брунер е завършил икономически науки, че е прекарал войната — вероятно в резултат на известни връзки — на сравнително топло място като оберлейтенант в интендантските части, а подир войната се е насочил към търговското поприще, навярно пак посредством полезни връзки. Не е замесен във военни престъпления, нито има някакви активни политически прояви.
С две думи, доста безинтересни сведения освен в една точка: през 1943–1944 г. интендантската част, в която е служел Брунер, се е намирала в България. Една точка, приканваща към размисъл. Особено ако се приеме хипотезата, че Флора, зад която се спотайва Брунер, се е озовала в съседство с българина Горанов не по чиста случайност, а по определени съображения.
Брунер — Флора — Горанов — това вече добива очертанията на начална схема. Нещо като разновидност на варианта „делта“, с тая разлика, че тук едното звено може би брои другото посредством третото. Но колкото и въпросната схема да изглежда примамлива, тя е засега лишена от някакъв реален и конкретен смисъл. И в случай, че такъв смисъл наистина съществува, никой не е в състояние да ми го разкрие освен самата Флора или самият Брунер. А не знам доколко би било удобно и възпитано да се явя при някой от тия двамата и да запитам:
— Кажете, какво по дявола търсите от този старик Горанов?
Влизам в банята, изгарям писмото над умивалника, сетне пускам водата, за да отнесе пепелта, и дори измивам със сапун порцелана, защото при такава любопитна съквартирантка като Розмари най-добре е да не се оставят никакви следи. После прониквам в спалнята и през цепката на завесата наблюдавам известно време как въпросната съквартирантка шляпа картите в компанията на тия бледи и подозрителни типове, Горанов и Пенев, а те и двамата й отправят мили усмивки — доколкото милите усмивки са изобщо по силите им — и акуратно я гощават с чай, бонбони и сухи сладки.
Най-после ми омръзва да съзерцавам тая интимна идилия и се сещам, че водата върху кухненската печка навярно е на път да изври. Слизам прочее, приготвям си на свой ред чаша чай и изваждам за допълнение нещо от хладилника. Доста постна вечеря за един уикенд и доста бедна схема за една хипотеза: Брунер — Флора — Горанов.
Премествам се в зеления оазис на хола и дремя известно време в креслото, като се вслушвам в звънкия глас на капчуците, оповестяващи в синята вечер, че пролетта най-сетне настъпва.
Да, пролетта най-сетне настъпва и Розмари най-сетне се прибира, за да изчурулика „колко мило от ваша страна, че ме чакате“ и „тия дребнави хора наистина ме отегчиха“.
— Не се учудвам — отвръщам. — Учудвам се по-скоро, че тъй охотно понасяте отегчението. Охотно, за да не кажа радостно.
— Не ставайте лош — промърморва тя, като се отпуска на дивана. — Още малко и ще ме уличите в мазохизъм.
— Защо не? Напоследък извращенията все повече се превръщат в нещо нормално.
— Какво да правя, като не мога да се въоръжа с вашето безстрастие и не съм в състояние да откажа, когато един възрастен човек ме кани на чашка чай.
Според личните ми наблюдения, за да получи тая чашка чай — поне първата, — Розмари доста време се е натрапвала на възрастния човек и неведнаж в продължение на седмици му е правила мили очи и сума пъти е спирала на приказка до оградата, но това е въпрос на подробности.
Въпрос на подробности е може би и обстоятелството, че както е пременена в късата пола на мамина щерка и както нехайно е кръстосала крака, тя безцеремонно е разкрила пред мен гледката на стройните си бедра чак до мястото, където природата им е определила да се съединят. Изобщо от известно време насам домашното поведение на Розмари изобилствува с подобни безцеремонности, стигащи дотам, че нерядко, додето съм в хола, тя се показва от стаята си по комбинезон или по слип, за да ми съобщи нещо, сякаш аз съм бездушен предмет или безполово същество. И дали го прави, защото действително ме смята за безстрастен или защото все още държи да провери чак толкова ли наистина съм безстрастен, ала тази нейна непринуденост започва да ме дразни.