Сватбен хазарт

— Колко мило. Толкова се радвам да те видя. За обяд ли си дошъл? Заповядай, влез. — Бланш погали рамото му. — Господи, все още имаш прекрасна стойка на коня. Никога не съм виждала мъж, който язди като теб. С изключение, може би, на сина ни.

— Здравей, Бланш. — Той кимна към кафявия жребец, който беше завързан пред обора, все още оседлан. — Не е добре да се отнасяте така с конете.

— Е, да. Ще кажа на някой от слугите да се погрижи. Хайде, няма ли да влезеш?

— Търся ездача на този кон.

Бланш погледна към пушката в ръката му, после вдигна поглед към очите му.

— Соломон, ти си се разпенил повече от коня. Очите ти горят като въглени. Не би могъл да скриеш настроението си от мен. Може би защото означаваме толкова много един за друг.

— Означавахме, Бланш — поправи я той. Погледът му пробяга по къщата. Изглеждаше все същата — висока, огромна. — Твоят човек току-що застреля четири от кравите ми.

Бланш си пое въздух, очите й се разшириха.

— Не е бил от моите хора. Дала съм строга заповед добитъкът в ранчото на стария Джонсън да не е закача. Дори овцете.

— Този, който яздеше този жребец, застреля четири крави — повтори равно Соломон.

— Вземи четири от моите. Те са от най-добра тексаска порода. Сигурна съм, че са по-хубави от твоите, Соломон. Но защо не влезеш и… — Бланш погали гърдите му и облиза устни. — Отпусни се. Готвачът ми прави чудесни пържоли.

Соломон погледна над главата й към мъжа, който излизаше от хамбара. Дънкан. По-стар, по-жилав, русата му коса бе прошарена и той куцаше, пистолетът му беше на левия хълбок, палецът на ясната ръка бе пъхнат в колана. Той застана до Бланш, а тя му хвърли недоволен поглед.

— Мога да се справя с това — каза тя. — Соломон аз тъкмо си говорехме за добитък. Нямаме нужда от теб, Дънкан.

Дънкан. Името отекваше в главата на Соломон.

Красивото някога лице на Дънкан беше набраздено от бръчки, но сините му очи бяха студени както и преди години.

— Ние тримата имаме стари сметки за уреждане, Бланш.

Соломон дишаше бавно, опитвайки се да успокои гнева си. Ръката му се спусна към дръжката на пистолета. Забеляза, че пръстите на Дънкан са непрекъснато свити, видя и крака му. Когато за последен път бе видял Дънкан, смяташе, че е мъртъв. Тогава гневът бе попречил на куршумите да стигнат до целта си, но сега…

— Дънкан.

Дънкан направи една крачка и Соломон се изправи срещу него. Наблюдаваха се така известно време.

— Не мога да се състезавам с теб в стрелбата, Соломон — каза глухо Дънкан. — Освен ако не си станал по-бавен. Така ли е? Но това няма значение. Кип е по-бърз. Вече се запозна с Кип, нали?

Гневът на Соломон към човека, който бе провалил живота на Фанси, малко се поуталожи.

— Да, запознах се.

Студените очи на Дънкан проблеснаха, той разбра, че Соломон е научил за сина си. По-възрастният мъж знаеше как да търси слабите места на хората.

— Кип е млад и е буйна глава.

Соломон отпусна ръката си. Ако искаше да промени живота на Кип, не можеше да го направи, като убие Дънкан. А трябваше да мисли и за Гарнет… Ако застреляше Дънкан, щяха да го обесят и момичето щеше да остане съвсем само.