Кралството на златния дракон
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралството на златния дракон». Краткое содержание книги:
В „Кралството на Златния дракон“ Исабел Алиенде ни кани да участваме в двойно приключение. Александър Колд, неговата баба Кейт и Надя Сантос, главните герои от „Градът на Зверовете“, отново са заедно и ги очакват нови премеждия, този път сред суровата и девствена природа на Хималаите. Същевременно завладяващото перо на Исабел Алиеде ни разкрива основни положения от будисткото учение в лицето на един лама — учител и духовен водач на Дил Бахадур, младия престолонаследник на Забраненото кралство, когото монахът води по пътя на будизма и му показва стойността на състраданието, природата, живота и мира.
Кейт увери бижутера, че намеренията й са по-различни, но реши да не му повтаря, че не тя, а Надя бе намерила диамантите. По-добре беше Исак Розенблат да си мисли, че е способна да ги открадне. Реши, че по този начин интересът на стария й възлюбен към нея няма да отслабне. Тя прихна да се смее, но веднага се задави от кашлица. Бръкна в единия от безбройните си джобове и измъкна манерката си амазонското лекарство.
Отговорът на професор Людовик Льоблан беше дълъг и заплетен, както всичко написано от него. Започваше със сложно обяснение как той, покрай безбройните си други заслуги, бил първият антрополог, разкрил значението на скорпиона в шумерската, египетската и индийската митологии и дрън-дрън още двайсет и три абзаца за собствените му познания и мъдрост. Но сред тия двайсет и три абзаца, пръснати тук-там, имаше няколко твърде интересни сведения, които Кейт Колд трябваше да измъкне от паяжината. Писателка въздъхна отегчено, с мисълта колко непоносим е професорът-многознайко.
— Според Льоблан в северна Индия съществува секта, която боготвори скорпиона. Нейните членове носят белег, прогорен с нагорещено до червено желязо, най-често върху дясната си ръка. Славят се като кръвожадни, невежи и суеверни хора — съобщи тя на внука си и на Надя.
Добави, че сектата била ненавиждана, защото по време на борбата за независимост на Индия вършела мръсната работа на британските войски, като измъчвала и избивала собствените си сънародници. Поклонниците на Скорпиона все още служели като наемници, защото били жестоки и се славели като майстори на боя с кинжали.
— Те са крадци и контрабандисти, но си печелят хляба и като наемни убийци — обясни писателката.
Тогава Александър й разказа какво бяха видели в Червената крепост. И да бе имала желание да им се скара, че са поели подобен риск, Кейт не го стори. Пътуването из Амазония я бе научило да им се доверява.
— Няма съмнение, че мъжете, които сте видели, принадлежат към същата секта. Льоблан споменава, че членовете й носели туники и памучни чалми, оцветени с растителното багрило индиго. Боята полепвала по кожата им и с годините ставала неизличима, като татуировка, затова са известни като „сините воини“. Те са помади, прекарват живота си на кон, единственото им имущество са техните оръжия и от деца ги обучават да се бият — добави Кейт.
— И кожата на жените ли е синя? — запита Надя.
— Странен въпрос, момиче. В сектата няма жени.
— Как им се раждат деца, след като няма жени?
— Не знам. Може би нямат деца.
— Щом са обучавани да се бият още от малки, значи в сектата трябва да има и деца — настоя Надя.
— Може би ги крадат или купуват. В тази изключително бедна страна се раждат много деца, а някои родители, ако не могат да изхранват чедата си, ги продават — каза Кейт Колд.
— Питам се каква работа може да има Текс Армадильо със Сектата на Скорпиона — промърмори Александър.
— Едва ли е нещо добро — отсъди Надя.
— Мислиш ли, че става дума за наркотици? Помниш ли какво ни каза в самолета? Че марихуаната и опиумът растели в диво състояние навсякъде из Забраненото кралство.
— Надявам се този човек да не застава повече на пътя ни, но ако това се случи, не искам да имате вземане-даване с него. Ясна ли съм? — заповяда твърдо Кейт.
Надя и Александър кимнаха в знак на съгласие, но писателката улови погледа, който си размениха и разбра, че нито едно нейно предупреждение не би попречило на любопитството им.
Час по-късно екипът на „Интернешънъл джеографик“ се събра на летището, за да се качи на самолета за Тункхала, столицата на Кралството на Златния дракон. Там се срещнаха с Джудит Кински, която щеше да лети заедно с тях. Специалистката по озеленяване носеше бяла ленена рокля, дълга връхна дреха от същата материя, ботуши, както и протритата чанта, с която я бяха видели преди. Багажът й се състоеше от два не по-малко изтъркани куфара от дебел като килим здрав плат. Очевидно беше пътувала много, но дългата употреба не придаваше неугледен вид на дрехите и на багажа й. В сравнение с нея, членовете на експедицията на „Интернешънъл джеографик“, с избелелите си и измачкани дрехи, с торбите и раниците си, приличаха на бежанци от някое бедствие.
Самолетът беше стар модел, с витло, и побираше осем пътници и двама души екипаж. Освен тях на борда се качиха един индиец, тръгнал по работа към Забраненото кралство, и млад лекар, завършил университета в Делхи, който се завръщаше в родината си. Пътниците отбелязаха, че малката машина не изглежда особено стабилна, предвид предизвикателствата на Хималаите, но пилотът отговори с усмивка, че нямало от какво да се страхуват: в десетгодишния си опит нямал нито един сериозен инцидент, въпреки че въздушните течения между пропастите обикновено били доста силни.