Чудакът Томас (Завръщането)
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудакът Томас (Завръщането)». Краткое содержание книги:
Ще успее ли Од Томас да се намеси навреме?…
„Водя чудат живот. Което съвсем не означава, че живея по-добре от вас. Убеден съм, че и вие изпитвате щастие, удоволствие и постоянен страх, и то в прекомерна степен!
В края на краищата и вие като мен сте човешки същества, а хората знаят що е радост и сковаващ ужас…“
Од Томас наистина е чудат — с удоволствие работи в закусвалня в малко калифорнийско градче, въпреки че притежава талант за писател…
Каква е причината за тази липса на амбиция у един двайсетгодишен младеж?
Много по-рядък талант:
Од вижда и разговаря с призраци на мъртъвци, които отказват да се преселят в отвъдното. Той успява да скрие дарбата си от всички, с изключение на симпатичната си приятелка и началника на полицията, комуто понякога помага за залавянето на престъпници…
За пръв път видях стълб, на който беше обозначена дълбочината — бял, с черни цифри, изписани отвесно през интервали от трийсетина сантиметра. Стълбът беше забит в средата на канала. Беше дебел около петдесет сантиметра и се извисяваше на височина над три метра, почти до сводестия таван. Сивата вода беше дълбока петдесетина сантиметра, точно колкото бях предположил в началото. Но по-силен интерес у мен предизвика трупът, оплел се в стълба.
Тялото се полюшваше от течението, с лицето надолу. Мътната вода и издулите се панталони и риза не ми позволиха да определя дори пола на мъртвеца от мястото, на което се намирах.
Сърцето ми заби силно и туптенето заотеква из цялото ми тяло, сякаш бях някакъв кух предмет. Ако това беше Дани, с мен беше свършено. Течащите води, дълбоки половин метър, можеха да съборят и възрастен човек. Каналът обаче имаше съвсем лек наклон, а и по вялото течение в момента можеше да се предположи, че скоростта на водата е била — и щеше да продължи да бъде — сравнително ниска.
След като оставих раницата върху бетона, нагазих в канала и тръгнах към стълба. Колкото и слабо да течеше водата, все пак придвижването не беше лесно.
Вместо да се озова в средата на течението и да моля боговете на канала за милост, аз се протегнах, сграбчих тялото за дрехите и го замъкнах към пътеката.
Макар че съм близък с духовете на мъртвите, труповете ме плашат. Те ми изглеждат като празни съдове, в които може да се настани някое зло привидение.
Не знам дали това някога се е случвало изобщо, но имам известни съмнения за един чиновник от Пико Мундо.
Положих тялото по гръб на бетона и разпознах в него змиеподобния мъж, който ме беше улучил с тейзъра. Не беше Дани. Въздъхнах от облекчение.
В същото време обаче нервите ми се опънаха като струни и аз потреперих. Лицето на мъртвеца не приличаше на лицата на другите трупове, които бях виждал.
Очите му бяха обърнати толкова навътре, че ирисите дори не се виждаха. Макар че вероятно беше мъртъв най-много от няколко часа, роговиците му бяха силно издути, сякаш някакво незнайно налягане във вътрешността на черепа ей-сега щеше да ги изтласка от орбитите им.
Ако лицето му беше силно пребледняло, нямаше да се изненадам. Ако кожата му вече беше придобила зеленикав цвят, както винаги става ден след смъртта, щях да си задам въпроса какво е ускорило процеса на разлагане, но нямаше да се изумя както в момента.
Кожата не беше нито пребледняла, нито зеленикава, дори не и посиняла, а сивкава, на петна, вариращи от бледосиво до почти черно. Той също така изглеждаше някак изпит, като че всички жизнени сокове бяха изсмукани от него.
Устата му беше отворена. Езикът му го нямаше. Едва ли някой го беше отрязал. По-скоро си го беше глътнал. Нарочно.
По главата му нямаше никакви видими травми.
Въпреки че исках да разбера причината на смъртта му, нямах намерение да го събличам и да търся рани по тялото му.
Обърнах го с лицето надолу, за да проверя за лични документи, но не намерих.
Ако този мъж не беше загинал случайно, а беше убит, то със сигурност убиецът не беше Дани Джесъп. Явно беше очистен от някой от неговите съучастници.
Отново нарамих раницата и продължих в поетата посока. Няколко пъти поглеждах назад, едва ли не очаквайки мъртвецът да възкръсне и да се изправи, но това не се случи.
Седемнайсета глава
Накрая завих на юг-югоизток и се озовах пред друг тунел. Лампите осветяваха част от стената, на която забелязах електрическо табло. Стоманената кутия беше разположена на метър и осемдесет от пода, което означаваше, че проектантите на отводнителната система не очакваха водата да стигне толкова високо. Което пък потвърждаваше предположението ми, че тунелите са толкова много и толкова големи, че биха побрали огромни количества вода.
Включих лампите. Тунелът се освети, а може би и другите негови разклонения.
Тъй като сега вървях на изток-югоизток, а бурята очевидно щеше да дойде от север, каналът беше почти празен, а бетонът — сух. Дъното беше покрито с белезникави камъни, смесени с дребни частици, довлечени от последните дъждове.
Потърсих следи в тинята, но не открих. Ако Дани и неговите похитители бяха минали оттук, те също се бяха движили по бетонната пътека.
Шестото ми чувство ме теглеше напред. Докато вървях малко по-бързо отпреди, се замислих…
По улиците на Пико Мундо има множество метални капаци на канализацията. Тези тежки дискове от ковано желязо могат да се повдигнат само със специални инструменти.
Логиката ми подсказваше, че тунелите, по които минаваха електрическите кабели и водопроводите, вероятно бяха съвсем отделна и много по-скромна система от тези тук. Иначе досега по пътя си щях да се натъкна на безброй изходи към повърхността с монтирани вертикални стълби.