Тютюн

Когато се събуди, сянката се беше отместила и слънцето грееше в лицето й. Мария стана, премести одеялото и легна отново. По небето летяха гълъби, реката шумеше напевно и въздухът беше наситен с благоухание на свежа трева. Лъчезарните образи от миналото изплуваха отново в съзнанието й, но сега те бяха наситени с пронизваща тъга. После неусетно те изчезнаха, остана само тъгата и Мария се върна отново към обикновеното си равно, меланхолично настроение, към неприятните усещания, които идеха от тайнствената болест на нервите й. По рамото й сякаш пълзяха мравки, кожата върху едно от стъпалата й като че беше загубила своята чувствителност, левият й клепач тежеше, смъкваше се надолу и тя трябваше да прави постоянни усилия, за да го държи отворен. Мария си спомни сериозните загадъчни лица на лекарите, които правеха консулти и я лекуваха с инжекции. Нищо не излизаше от тяхното лекуване. И подобно на татко Пиер тя ги намрази, считаше ги за шарлатани, които я измъчваха.

Мария въздъхна дълбоко и тъжно, но примирено Все пак тука беше приятно. Намираше поне спокойствие и след заминаването на Зара и баща си можеше да свири колкото иска, за себе си, без да я слуша никой. Трябваше само да намери акордьор за пианото. То беше съвсем разстроено. Дали в града имаше акордьор? Ако нямаше, трябваше да повика от София.

Тя полежа още малко, гледайки гълъбите, които летяха като малки бели ангели, окъпани в злато и синевина. После стана, прибра одеялото и тръгна към къщи. Минавайки през градината, тя видя, че шофьора и колата ги нямаше, но младежът с износения костюм още седеше на скамейката. Какво търсеше тук? Присъствието му й се стори нахално. Когато те са тук, никой нямаше право да влиза в градината. Тя не съзна, че раздразнението, което изпита, се дължеше именно на интереса й към него. Тъмните му и остри очи пак се устремиха в нея, но сега вече без предишната насмешливост, сякаш се готвеха да и поискат нещо. Съмнението и за това изчезна, когато той се изправи внезапно и тръгна към нея. Мария неволно забави стъпките си. Сега, в няколкото мига, които протекоха, докато се приближаваше, тя успя да го разгледа по-добре. В лицето му имаше нещо твърде студено и твърде остро, за да се нарече приветливо. Но то не беше ни грубо, ни просташки самоуверено, ни досадно упорито. То беше просто лице на човек, който притежаваше някаква сила, някаква неумолима решителност и стоманена воля, която обхващаше другите и ги подчиняваше веднага на себе си. Мария изпита безсмисленото усещане, че беше, виждала много пъти това лице. А после почувствува изведнъж, че не го беше виждала никъде и че това беше лицето на мъжа, когото бе желала, очаквала, търсила да види!… Тя искаше да отклони от него погледа си, но не можеше. Борис каза: