Крепостта

Вьорман го гледаше, неспособен да отговори.

— Знаеш ли, какъв брой евреи живеят в Румъния, Клаус? Седемстотин и петдесет хиляди при последното преброяване. Може би са милион! Никой не знае със сигурност, но веднъж заема ли се с този въпрос, скоро ще научим точния им брой. Ала не това е най-лошото — страната буквално гъмжи от цигани и франкмасони. И което е най-лошото — тук е пълно с мюсюлмани! Общо над два милиона излишни създания!

— Ако го знаех в началото — промърмори със съжаление Вьорман. — Никога нямаше да стъпя в тази проклета страна.

Този път Кемпфер го чу.

— Подигравай се, щом искаш. Но Плойещи ще стане най-важното място. Тъкмо в този момент насам се прехвърлят през Унгария необходимите средства, гориво и работна ръка. Появи ли се на бял свят лагерът, ще ни изпратят и евреи. Като комендант аз ще стана един от на-важните хора в SS… дори в Третия райх! И тогава ще бъде мой ред да се смея.

Вьорман мълчеше. Не беше се присмивал… просто целият замисъл му се струваше отвратителен. Лицемерието оставаше единственият изход в този враждебен свят, в който беше принуден да помага на тези хора в осъществяването на замислите им. Гледаше как Кемпфер вие своите змийски кръгове из стаята.

— Не знаех, че си художник — рече майорът, спирайки се пред триножника, сякаш едва сега го беше съзрял. Известно време го изучава мълчаливо. — Ако беше прекарал почти толкова време в издирване на убиеца, колкото пред тази ужасяваща цапаница, хората ти нямаше да са…

— Ужасяваща! Няма нищо ужасяващо в рисунката ми!

— Ами сянката на увисналия на примка труп — тя да не те развеселява?

Вьорман скочи на крака и изтича към картината.

— За какво говориш?

— Ето тук — посочи Кемпфер. — Тук… на стената.

Вьорман присви очи. В началото не видя нищо. Сенчестата стена бе изобразена с няколко сивкави щрихи, които бе нанесъл преди два-три дни. Нямаше нищо, което дори да напомня… не, почакай. Дъхът му секна. Вляво от прозореца, зад който селото блестеше осветено от изгрева… една тънка вертикална линия се свързваше с някакво черно очертание под нея. Би могло да е сгърчен труп, увиснал на въже. Смътно си спомняше момента, когато бе рисувал тази част, но не беше имал никакво подобно намерение. И все пак не можеше да понесе мисълта, че трябва да признае пред Кемпфер невежеството си.

— Красотата и ужасът нерядко вървят ръка за ръка.

Ала умът на Кемпфер вече беше някъде другаде.

— Добре че си успял да приключиш с рисуването, Клаус. Когато се нанеса ще съм прекалено зает, за да ти позволявам да идваш тук и да се въртиш около цапаницата. Но можеш да продължиш след като отпътувам за Плойещи.

Вьорман бе предугадил този ход и не остана неподготвен.

— Няма да ти позволя, да се нанесеш в моята квартира.

— Поправка — моята квартира. Изглежда сте забравили, че съм с по-висок чин, капитане.

— Чин от SS! — изсъска Вьорман. — Глупости! Моят подофицер е пет пъти повече войник от теб!

— Внимавайте, капитане. Железният кръст от предишната война сега няма да ви помогне.