Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Да, монсеньор.
— И цифрите?
— Са написани една под друга.
— Събери ги, Бернуен.
— Тридесет и девет милиона двеста и шестдесет хиляди ливри, монсеньор.
— рече кардиналът с явна досада, — няма още четиридесет милиона!
Бернуен повтори събирането.
— Не, монсеньор, — не достигат седемстотин и четиридесет хиляди ливри.
Мазарини поиска сметката и я прегледа внимателно.
— Все едно — рече Бернуен, — тридесет и девет милиона двеста и шестдесет хиляди ливри са много пари.
— Ах, Бернуен, ето каква сума бих желал да видя в касата на краля!
— Ваше високопреосвещенство ми казваше, че всички тия пари са на негово величество.
— Без съмнение, но само за миг. Тия четиридесет и девет милиона са разпределени вече предварително и дори няма да стигнат!
Бернуен се усмихна, както си знаеше, тоест като човек, който вярва само онова, което иска да вярва. Той приготви нощното питие на кардинала и му оправи възглавницата.
— О, все още няма четиридесет милиона! — каза Мазарини, когато камердинерът излезе. — Все пак трябва да достигна тая цифра от четиридесет и пет милиона, която съм си определил. Но кой знае дали ще имам време! Аз старея; слабея, няма да достигна целта. Все пак кой знае дали няма да намеря два-три милиона в джобовете на нашите добри приятели испанците? Тия хора откриха Перу и, дявол да го вземе, сигурно им е останало нещо от това откритие!
Докато си говореше така, изцяло зает с цифрите, той забрави подаграта, потисната от страстта му към парите, а тая страст беше у кардинала по-силна от болестта. Изведнъж Бернуен, силно уплашен, се втурна в стаята му.
— Е, какво има? — попита кардиналът.
— Кралят, монсеньор, кралят!
— Как кралят! — извика Мазарини, като скри бързо листа си. — Кралят тук! Кралят в тоя час! Аз мислех, че отдавна вече си е легнал. Какво се е случило?
Луи XIV можа да чуе последните думи и да види уплашеното лице на кардинала, който се надигна в леглото си, защото тая минута влизаше в стаята.
— Нищо особено, господин кардинал, или поне нищо такова, което би могло да ви разтревожи. Само трябваше да поговоря тая вечер с ваше високопреосвещенство по една много важна работа.
Мазарини си спомни веднага с какво внимание кралят слушаше думите му за госпожица Майчини и си въобрази, че важната работа се отнася навярно до племенницата му. Лицето му се проясни мигновено и доби израз на крайна любезност; тая промяна зарадва извънредно много младия крал.
Той седна.
— Всемилостиви господарю — каза кардиналът, — аз би трябвало да слушам ваше величество прав, но мъчителната подагра…
— Няма нужда от церемонии между нас, любезни господин кардинал — отвърна Луи сърдечно. — Аз съм ваш ученик, а не крал, вие знаете добре това, и особено тая вечер, защото дойдох при вас като молител, и дори като най-смирен молител, който желае да бъде приет благосклонно.
Като видя, че кралят се изчерви, Мазарини се убеди в първата си мисъл, тоест, че под всички тия хубави думи се крият любовни помисли. Тоя път, при всичката си досетливост, хитрият политик се лъжеше: кралят се изчерви не от пламенния порив на младежката страст, а само от досадното унижение на кралската гордост.
Като добър чичо, Мазарини се реши да облекчи признанието.
— Говорете, всемилостиви господарю — каза той, — и тъй като ваше величество благоволява да забрави за миг, че съм негов поданик, щом ме нарече свой учител и наставник, позволете да засвидетелствувам на ваше величество своите предани и сърдечни чувства.
— Благодаря ви, господин кардинал — отговори кралят. — Впрочем онова, което възнамерявам да искам от ваше високопреосвещенство, е дребна работа за него.
— Толкова по-зле — възрази кардиналът, — толкова по-зле, всемилостиви господарю. Аз бих желал ваше величество да ми поиска нещо важно, дори пожертвуване… Но каквото и да ми поискате, аз съм готов да се съглася на всичко, само за да ви угодя, скъпи всемилостиви господарю.
— Е, добре, ето каква е работата — каза кралят, сърцето на когото биеше също тъй силно, както сърцето на министъра, — при мене пристигна брат ми, английският крал…
Мазарини скочи в леглото си, сякаш се беше допрял до лайденска стъкленица или до волтова дъга. В същото време от изненада или по-скоро от разочарование лицето на кардинала се покри с такава червенина от гняв, че Луи XIV, колкото и да беше слаб дипломат, видя ясно, че министърът се надяваше да чуе съвсем друго нещо.
— Чарлз II! — извика Мазарини с дрезгав глас и презрително движение на устните. — Как! Вие сте приели Чарлз II!