Последният херцог
- Автор: Кейн Андреа
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният херцог». Краткое содержание книги:
— Очевидно си по-коварен, отколкото мислех.
— Едно от предимствата, които дава детството, прекарано на улицата. — Пиърс постави с финес чашата си на бюрото и се изправи. — Приятен ден, Трагмор. Очаквам първата вноска от плащането в петък.
И той прекоси стаята с убийствено спокойствие и излезе.
След като се озова извън имението, младият мъж отпусна стиснатите си юмруци и издиша рязко, опитвайки се да разпръсне насъбралата се в него неприязън. Омразата му към този човек нямаше граници. Трагмор дори не си спомняше слабото момче отпреди осемнайсет години. А и защо ли да си го спомня? За него всички деца в приюта изглеждаха по един и същ начин, бяха еднакви и способни единствено на безчестни постъпки. Пиърс беше просто един от тях, безименно нищожество без лице, обикновен нехранимайко от сганта, обитаваща „Дома на вечната надежда“. Като единствен свидетел на корупцията и безчестните „услуги“, които си разменяха Трагмор и Баринг, Пиърс приемаше тази си роля с благодарност и изчакваше подходящия момент, докато безмълвно подготвяше отмъщението си.
И най-после краят на Трагмор се виждаше.
Младият мъж се запъти към очакващата го карета, като се питаше дали убийството на този кучи син нямаше да му донесе много по-голямо удовлетворение и да бъде безкрайно по-бързо от дългата процедура по финансовото му омаломощаване и поставяне на колене. Не. За всичките извършени от него престъпления, за проклетите пари, които бе крал, за униженията, на които бе подлагал другите, той заслужаваше много по-дълга и ужасна агония от самата смърт.
Внезапно в съзнанието на Пиърс проблесна неочаквана мисъл.
Как би могъл да унищожи Трагмор, без трагичните събития да засегнат семейството му?
Щом стигна до каретата си, младият мъж се спря. Обърна се и започна да оглежда гората за някакъв знак от Дафни.
Внезапно бе обзет от непреодолимо желание да я види.
— Карай към главния път — рече на кочияша той, като вече се отдалечаваше. — Ще се срещнем там не след дълго.
— Да, сър. — Човекът на капрата подкара конете в тръст. Каретата изчезна зад близкия завой.
Пиърс тръгна по покритата с окапали листа пътека сред дърветата, като внимателно се оглеждаше. Вече се готвеше да смени посоката, когато чу глухото пращене на отчупена съчка.
Засенчи с длан очите си от следобедното слънце и претърси с поглед околността. Край езерцето забеляза движещо се цветно петно. Последва го безшумно и внезапно се спря очарован от разкрилата се пред него гледка.
Дафни пълзеше, безмълвно и предпазливо, от другата страна на езерцето, насочила вниманието си върху плъзгащата се напред змия, която се готвеше да атакува нищо неподозиращата катерица. Младата жена се приближи бавно, като избягваше съчките и листата, които можеха да шумнат и да издадат присъствието й.
Спря се на около шест метра от тях.
Измъкна нож изпод полата си и го хвърли. Той се приземи точно в средата между хищника и неговата жертва. Изплашена, катеричката изпусна ореха, който ядеше и побягна, като остави змията и заплахата далече зад себе си.
Доволна от стореното, Дафни оправи полата си и отиде да вземе ножа.
— Това беше под твоето ниво — обърна се към змията тя. — В бъдеще, моля ти се, избирай жертви, които биха могли да се защитят. В противен случай ще се разправяш с мен.
— Не знам какво мисли змията, но аз определено съм впечатлен.
Младата жена трепна, изтърва ножа си и се обърна към Пиърс, който се приближаваше към нея.
— Мистър Торнтън! — изчерви се тя. Трябваше да положи доста усилия, за да възвърне самообладанието си. — Стреснахте ме.
Пиърс се усмихна широко, загледан в красивото й развълнувано лице.
— И аз мога да кажа същото. Това бе най-възхитителната проява на майсторство и безупречно изпълнение, които съм виждал от години.
Тя се усмихна колебливо.
— Благодаря.
— Къде за Бога сте се научили да си служите така умело с нож?
— Никой не ме е учил, ако имате това предвид — отвърна предпазливо Дафни.
— Вродено умение — кимна разбиращо младият мъж. — Впечатлен съм. Трябва ли да мисля, че използвате често тази си способност?
Усмивката й изчезна.
— Вие ми се подигравате.
— Ни най-малко. Просто бях любопитен да разбера защо една добре възпитана млада дама трябва да носи нож, когато се разхожда из имението си.
— Аз… — Тя извърна поглед — очевидно се бе почувствала неудобно от въпроса му. — Поотдалечих се малко от Трагмор. Почти винаги го правя.
— Така ли? И къде ходите?
— До селото. — Тя импулсивно се наклони напред и рязко сграбчи края на сакото му. — Само мама знае за посещенията ми там. Моля ви, сър, много ви моля да не ка…