Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Така картата с названието „вълшебни дарове“ бе достатъчна на един четвъртокласник, за да измисли историята с химикалката, която сама пишела домашните упражнения.

По една колода от „картите на Проп“ може всеки сам да си изготви. Те могат да бъдат по двадесет, тридесет или по петдесет — по избор, — стига върху всяка карта да е написано названието на „функцията“ или темата, а пък илюстрацията не е чак толкова необходима.

Гореописаната игра само по погрешка може да напомни структурата на една друга игра — главоблъсканица с рисувани кубчета, при която играещият получава двадесет (или дори хиляда) отломъка от една рисунка със задача да възстанови като мозайка цялата картина. Както вече казахме, „картите на Проп“ позволяват да се създадат не една, а безчислен брой завършени рисунки, защото при тях всеки отделен елемент не е еднозначен, а се поддава на много тълкувания.

Защо да се настоява върху употребата точно на „картите на Проп“, а не на други карти, получени по пътя на фантазията, или на няколко наслука взети илюстрации, или пък на поредица думи, извадени от речника? Според мен преимуществото на „проповските карти“ е очевидно. Всяка от тях не представлява нещо изолирано само по себе си, а е цял отрязък от света на приказките. За децата, които що-годе са привикнали с приказките, с тяхната лексика и с техните теми, една само такава карта е истинско гъмжило от фантастични отзвуци.

Освен това всяка от „функциите“ на Проп изобилствува с призиви към личния свят на детето. Когато то прочете думата „забрана“, тя незабавно докосва личния му опит от „забраните“ в семейството („не пипай“, „не играй с водата“, „остави на мира това чукче“). Смътно детето отново преживява своето първо съприкосновение с вещите, когато само майчиното „да“ или „не“ му е помагало да различи позволеното от непозволеното. „Забрана“ представлява за детето и сблъсъкът с авторитета или с авторитарността на училището. Но забраната е нещо положително, защото „забрана“ и „ред“ функционално са равностойни. Тя означава откритието на правилата на играта — „така може, но така — не!“, срещата с границите, които действителността и обществото налагат на неговата свобода; тя е един от инструментите за неговата социализация.

Според Проп структурата на приказката не само копира структурата на ритуалите на инициацията, но също така в известна степен се повтаря в структурата на детския опит. А той е цяла редица от мисли и разни двубои, трудни изпитания и неизбежни разочарования в някои моменти. На детето не липсва дори опитът на „вълшебните дарове“, раздавани в Италия от Бефаната и от детенцето Исус. И задълго майката и бащата за него остават „вълшебни дарители“, които могат всичко, (прекрасни неща по този въпрос е изрекъл Ален9). Дълго време детето населява своя свят с могъщи съюзници и със свирепи противници.