За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Да се описва един японски завод е трудна и белалия работа… Все ще се намери някой после да ги каже: „Абе, ти какво току намекваш за ред, за чистота, за съвършена организация, като че ли ние в Европа ред и организация на труда си нямаме, като че ние производителност не гоним или не мислим на лягане и на ставане как по-качествено и по-евтино да произведем?“ Имаме, разбира се. Само че аз сега няма да описвам например ние, българите, колко наистина лъвски скока направихме, какъв бяг бягахме от своето минало и дали пък чак толкова му избягахме. Ала човек, като бяга, трябва да поглежда и онези, които са най-напред — те с какъв шпайк са обути, те по каква писта бягат. Японците имат уши и очи и на гърба си. Че те като имат, ние защо да нямаме? Затова няма сега да седна да възхвалявам един японски капитализъм, да ахкам и да охкам пред една японска фирма, която, както ще стане дума след малко, добре си командари работниците, а и те й треперят и чакат само да им покаже малкото си пръстче, за да се зарадват, сякаш, както ние, българите, обичаме да казваме — им белят яйца…
Няма никак да я хваля тая японска фирма. Пък и да ви кажа най-искрено, нищо изумително няма в нея. Онова, което го има, е много просто. Всеки си знае мястото и всеки си върши работата. По най-точния, по най-премисления, по най, както ние пак обичаме да казваме, отговорния начин.
Инженер Кането не ни чакаше, както ние чакаме гостите си чак на портата. Още по-малко дойде да ни вземе от хотела. И да ви кажа право, ако не е, че малко нещо ми олеква от неговата усмивка, от умението му да ахка и охка, когато говори с тебе — то от неговата делови тост не само студено може да ти стане, ами и пневмония да хванеш.
Казват, че преди години японците не били такива — и те я знаели тая дума „кьор софра“, и те обичали да премрежат око около дълга трепеза и сладка приказка да заредят, за приятелство, за мирови работи. И те обичат младо маце да им чупи хлебец и да им слага в устата, но напоследък поне за такива случаи като моя вече не го правят. А за хора по-горе от мен — според интереса. Ама това, дошъл журналист, ама щял да пише и описва какво видял и цял завод да си зареже работата, или целият наличен състав да се накипри в най-новите сн дрехи, само и само журналистът да види как благоденствува японският трудещ се. Това в Япония — няма го. Това го има другаде…
Не зная за кого е добре тази смяна на политиката. На мене лично от нея ми беше не само студено, но и се чувствувах виновен, че с моите въпроси губя някому времето.
Инженер Кането гледаше чертежите в огромната зала, където работят проектантите на фирмата, дори когато влязохме вътре. Сядам на един свободен стол до неговата малка, пестелива, но с всичко потребно на нея масичка. Киросава отива за кафе — от това в найлоновите чашки, ние се запознаваме с Кането. Той ми се покланя, ала съвсем леко — японците не се кланят на чужденците… Аз ще питам, Кането ще ми отговаря — нали може така…
— Може — той се усмихва, за да видя, че също е от тия, дете още не са ходили при зъболекар… Ако има нещо за което най им завиждам на японците, то е, че че познават теглото на зъболекарския стол…
— Кането сан — казвам, — моето влизане във вашата зала не направи никому впечатление. У нас, в България, ако влезне японец в една зала със стотина души вътре, не само те, но и половината завод ще си спре работата да го огледа…
Кянето е японец, той не познава пословичната българска гостоприемност, но познава Европа. Кането е бил известно време във френските зоводи „Рено“ и „Ситроен“, говори дори един писклив, но приличен френски. Отговарял е на доста такива въпроси като тия, с които аз сега ще го засипя. Усмивката му, като на всеки японец, е пълна с ведрина и настроение… Колко умно Киросава се досети, че баш при него трябва да ме заведе. Защото Кането на мене може да не ми е ясен, ала аз на него изглежда съм.
— Кането сан — питам, — откъде вие, японците, винаги имате такова хубаво настроение?…
— От детинството — отвръща ми Кането, — това е едно от първите неща, на които ни учат… Да обичаме цветята, красивото да обичаме, да сме в добро настроение, или ако не сме, да знаем да го прикриваме. Външният човек не е виновен за нашето настроение, защо трябва да го огорчаваме…
Симпатичен е Кането, интелигентен е. Облечен е в униформата иа фирмата. Всички в залата са облечени така. Забелязвам го от пръв поглед. Не знам защо на този Кането му вярвам и задавам въпросите си, като че приказвам с първи братовчед…
— И президентът ни ходи с такава униформа. Само по знака на фирмата може да се разбере, че е президент или заместник-президент, по нищо друго…