Мъртви души
- Автор: Гоголь Николай Васильевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви души». Краткое содержание книги:
Авторът определя творбата си като „епична поема в проза“. Руският писател Пушкин дава на Гогол идея за сюжета на романа. Гогол е имал намерението да напише трилогия, пресъздаваща в реално време ситуацията в Русия. От този замисъл е реализирана само първата част — „Мъртви души“. Авторът работи над творбата от 1835 до 1841 г., като тя излиза от печат през 1842 г. „Мъртви души“ е определян като роман-поема. Роман е, защото притежава мащабност и всеобхватност на описаните явления. Поема — наситена е с лирически отстъпления, имащи поетична тоналност и патетичност.
През това време трите екипажа стигнаха пред портата на Ноздревата къща. В къщи нямаше никакво приготовление за посрещането им. Насред трапезарията стояха две дървени магарета и двама мужици, покачени на тях, белосваха стените, като пееха провлечено някаква безкрайна песен: целият под беше опръскан с вар. Ноздрев начаса изпъди мужиците с дървените магарета и отърча в другата стая да дава заповеди. Гостите чуваха как той заръчваше обяд на готвача: Чичиков, който почваше вече да чувствува апетит, разбра, че по-рано от пет часа надали ще седнат да ядат. Ноздрев, като се завърна, разведе гостите навсякъде да видят всичко, каквото имаше в селото му, и за два часа и нещо им показа положително всичко, тъй че нищо повече не остана за показване. Най-първо отидоха да разгледат конюшнята, дето видяха две кобили, едната — сива с кръгли петна, другата — възжълта, после един дорест жребец, наглед нищо особено, ала за него Ноздрев се кълнеше и вереше, че бил заплатил десет хиляди.
— Десет хиляди за него не си дал — забеляза зет му. — Той не струва и хиляда.
— Бога ми, дадох десет хиляди — отговори Ноздрев.
— Ти можеш да се кълнеш колкото щеш — додаде зет му.
— Е. добре, искаш ли да се обзаложим? — каза Ноздрев.
На облог зетят не рачи да се хване. После Ноздрев им показа празните ясли, дето по-рано имаше също тъй хубави коне. В същата тая конюшня видяха и пръча, който хората по едно старо вярване смятаха за необходимо да държат при конете и който изглеждаше да е в мир и любов с тях и се разхождаше под коремите им като у дома си. После Ноздрев ги заведе да видят едно вълче, което беше вързано.
— Ето вълчето — каза той, — нарочно го храня със сурово месо. Иска ми се да стане съвършен звяр. — Отидоха да видят езерото, дето според думите на Ноздрев имало такива големи риби, щото двама души с мъка измъквали една, в което обаче зет му не закъсня да се усъмни. — Аз, Чичиков — каза Ноздрев, — ще ти покажа на тебе две превъзходни кучета: силата на задните им крака просто кара човека да се чуди, а муцуната им — съща игла — и ги поведе към една къщичка, построена много красиво и заобиколена с голям, заграден от всички страни двор. Като влязоха в двора, видяха там всякакви кучета: и с дълги гъсти косми, и с меки косми от всички възможни бои и всякакъв косъм: сивочервеникави, черни, с червеникави петна, с жълти петна, с черни петна по жълта козина, червеношарени, черноухи, сивоухи. Тука бяха всички прякори — всички повелителни наклонения: Стреляй, Обругай, Хвъркай, Пожар, Луд гидия, Псувач, Душевад, Обесник, Припрянко, Лястовичка, Награда, Попечителка. Между тях Ноздрев беше също като баща между челядта си: те всички с вирнати опашки — които любителите на кучета наричат кормила — полетяха право срещу гостите и почнаха да се здрависват с тях. Десетина от тях сложиха лапите си върху раменете на Ноздрев. Обругай засвидетелствува също такова приятелство на Чичиков и като се изправи на задните си крака, близна го по самата уста тъй, че Чичиков тутакси плюна. Разгледаха кучетата, които възбуждали удивление със силата на задните си крака — добри кучета бяха. После отидоха да видят кримската кучка, която била вече сляпа и според думите на Ноздрев трябвало скоро да псовиса, ала преди две години била много добра кучка; разгледаха и кучката — тя наистина беше сляпа. После отидоха да разгледат воденицата, дето липсваше кречеталото, в което се опира горният камък, който се върти бързо на оста и пърха според чудния израз на руския мужик. — А ето, сега ще видим и ковачницата — каза Ноздрев. Като изминаха още малко, те наистина видяха и ковачницата; разгледаха и ковачницата. — А пък тука, в това поле — каза Ноздрев, като сочеше с пръст полето, — има толкова много зайци, че земята се не вижда от тях: аз сам улових с ръце един за задните крака.
— Ба, заек не можеш улови с ръка — забеляза зет му.
— Ама на, че улових, специално го улових — отговори Ноздрев. — Сега ще те заведа — продължи той, като се обърна към Чичиков — да видиш границата, дето свършва моята земя.