Тарас Булба
- Автор: Гоголь Николай Васильевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Константин Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тарас Булба». Краткое содержание книги:
Казашките редове стояха мирно пред стените. По никого от тях не се виждаше злато: само тук-таме то се люлееше по дръжките на сабите и по обковките на пушките. Казаците не обичаха да се тъкмят богато в битките; прости железни ризници и свитки имаше по тях и надалече се чернееха и червенееха черните им калпаци с червени дъна.
Двама казаци излязоха напред от запорожките редове: единият беше още съвсем млад, другият по-стар, и двамата заядливи както на думи, така и в боя не лоши казаци: Охрим Наш и Микита Голокопитенко. След тях излезе и Демид Попович, набит казак, който отдавна се мяркаше в Сечта, който е бил при Одрин и много е изпатил през живота си: в огън горял и се дотътрил до Сечта с опърлена, почерняла глава и изгорели мустаци. Но отново напълня Попович, пусна перчем зад ухото, остави си и мустаци, гъсти и черни като катран. И твърде заядлив беше Попович.
— Аха, добри са войнишките ви кафтани, искам да видя само дали и в боя са добри войниците.
— Ще ви дам аз на вас! — викаше отгоре дебелият полковник. — Всички ви ще изповържа! Предавайте, момчета, пушките и конете. Видяхте ли как навързах вашите? Я им изведете на вала запорожците!
И изведоха на вала свързаните с въже запорожци. Отпреде им бе дружинният атаман Хлиб без шалвари и горни дрехи — тъй както го бяха хванали пиян. Наведе към земята главата си атаманът, засрамен пред своите казаци за голотата си и заради това, че попадна в плен, сънен като куче. За една нощ бе побеляла здравата му глава.
— Не тъжи, Хлиб! Ще те спасим! — викаха му отдолу казаците.
— Не тъжи, приятелю! — обади се дружинният атаман Бородатий. — Не си виновен, че са те хванали гол: нещастие може да се случи с всеки човек; но срамота е за тях, дето са те извели за позор, без да прикрият голотата ти.
— Види се, вие сте храбри само срещу сънени хора? — говореше Голокопитенко, като гледаше към вала.
— Почакайте, ще ви острижем перчемите! — викаха им отгоре.
— Иска ми се да видя как ще ни острижат перчемите! — говореше Попович, обърнал се пред тях на коня си, и после, като изгледа своите, каза:
— Та какво! Може би ляхите говорят истината: ако ги изведе ей оня шкембелията, той на всички ще им бъде добро прикритие.
— Защо пък мислиш, че ще им бъде добро прикритие? — казаха казаците, като знаеха, че Попович сигурно се готви да пусне някоя.
— А затова, че ако зад него се укрие цялата им войска, я се опитай иззад това шкембе да закичиш някого с копието!
Всички казаци се засмяха. И още дълго мнозина от тях клатеха глави, като говореха:
— Пустият му Попович! Като завърти някому някоя думица, та…
Но не успяха да довършат казаците какво е това „та“.
— Отстъпвайте, отстъпвайте по-скоро от стените! — извика кошевоят, защото ляхите, изглежда, не изтърпяха заядливата дума и полковникът махна с ръка.
Едвам казаците се отстраниха, от вала гръмнаха с картеч. Хората на вала се раздвижиха, появи се самият белокос войвода, яхнал кон. Вратата се отвори и войската излезе. Напред излязоха в равен конен строй нагиздени хусари, след тях конници с железни ризници, после с копия, после други с медни шлемове, после идеха поотделно най-видните шляхтичи, всеки облечен по своему. Горделивите шляхтичи не искаха да се наредят заедно с другите и който от тях нямаше команда, вървеше сам със слугите си. После пак редици и след тях излезе хорунжият; след него пак редици и излезе снажният полковник, а след цялата войска последен излезе вече нисичкият полковник.