Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)». Краткое содержание книги:
Клавдия трябва да спечели доверието на малцината останали живи легионери, за да разбере дали страшната смърт, постигнала приятелите им, няма връзка с далечното минало и с нещо случило се в Британия.
Сякаш това не е достатъчно, и близките на самата Клавдия са заплетени в друга мистерия — в двора на кръчмата, чийто съдържател е вуйчо й, откриват труп на младо момиче. Ковчегът е украсен с християнски символи, а по тялото, макар и явно положено в земята преди доста години, няма никакви следи от разложение. Възможно ли е младата жена в ковчега да е християнска мъченица, една от последните жертви на преследванията на предишните императори? Как е срещнала смъртта си и коя е била тя все пак?
Въпросите се трупат един след друг, а за да открие отговора и да залови убийците, Клавдия ще трябва да тръгне по заплетени следи, съзнавайки, че една погрешна стъпка може да й струва живота.
И тримата кимнаха, впили очи в Клавдия. Крисп тихичко изруга, но Клавдия не му обърна внимание.
— Питате ли се защо — продължи тя — и двамата ви другари са били убити толкова варварски? Логичното заключение е, че това има нещо общо със службата ви в „Гризачите“ на „Голямата стена“. Някакъв демон от миналото ви се е измъкнал от мрака и сега ви преследва.
Статил изръмжа нещо и веднага грабна чашата си. Клавдия видя, че е уплашен и резкият му жест трябваше да отвлече вниманието й.
— Още нещо — тя забарабани с пръсти по масата. — Пълководецът Аврелиан преди известно време ви е поканил на среща във вилата си. Отидохте ли?
— Разбира се, че отидохме! — проговори Статил. — Пълководецът Аврелиан винаги е бил благосклонен към хората си, тази година беше наш ред.
— И все пак, Петилий отново е ходил в дома му за нещо спешно, но Аврелиан е бил зает и не го е приел. Знаете ли какво е искал Петилий?
— И ние се питахме — отвърна Статил, — но Петилий си държеше устата затворена. Той си беше такъв. Може да е искал да запази сведенията за себе си, за да получи някакво възнаграждение. Тъй или иначе, така и не разбрахме.
— Но това е било след общата среща! — настоя Клавдия. — Да сте забелязали нещо, което не е било наред, нещо от миналото?
Поток отрицания посрещна думите й.
— Както и да е — въздъхна тя, — да се върнем към времето на „Голямата стена“. Към унищожаването на онзи отряд пикти.
— Преди около осемнайсет години — обади се Секунд, без да обръща на внимание на предупредителния поглед на Статил. — Беше преди осемнайсет години.
— И все пак — продължи да настоява Клавдия, — въпреки че е изминало толкова време, двама от другарите ви са били жестоко убити по начина, по който това са правели вашите врагове, пиктите. Е — тя леко се усмихна, — в Рим няма пиктски воини. Защо тогава смъртта напомня почерка на пиктите? Вярно е, може да има роби пикти, но… — сви рамене тя, — … как биха могли да ви познаят след осемнайсет години? Нещо повече, в доклада се казва, че целият отряд е бил изтребен.
Всички отново се съгласиха.
— При това засадата е станала през нощта! — обади се Муран. — Виждал съм катафракти, шлемовете им са като този, който нося на арената. Той покрива главата и предпазва лицето; дори и някой от онези пикти да е успял да се измъкне, как би могъл да познае едно лице, което едва е зърнал в тъмнината, и то преди осемнайсет години?
— Какво се случи в нощта на голямата ви победа? — попита Клавдия.
— Защо искаш да знаеш?
— Не мога да ти отговоря точно — отвърна Клавдия. — Но имам чувството, че вие не искате да говорите за това. Не ви разбирам. В края на краищата, това е било голямо ваше постижение. И което е още по-важно, жестоката смърт на вашите другари, избити по начин, който толкова напомня за пиктите, трябва да има нещо общо с избиването на толкова много мъже от онова племе. Въпрос на логика — добави тя, — освен ако няма и нещо друго, което не сте ми казали.
И тримата отбягваха погледа й.
— Ами… — Статил разтри лицето си с ръка. — Аз ще ти кажа.
Той напълни чашата си с вино, жадно отпи и с трясък я върна на масата.
— През зимата на деветата година от службата ни там, навършиха се осемнайсет години оттогава, ние, „Гризачите“, конна ала към Втори легион „Августа“, охранявахме едно укрепление по „Голямата стена“. Бяхме само дванайсет, най-много петнайсет души, под командата на нашия офицер Постул, гал от Лион. Гражданска война опустошаваше Британия. — Статил вдигна ръка: — Този претендент, онзи претендент… Стената бе останала почти без мъже, много кохорти и отряди значително намаляха. В едно укрепление бяха останали само трима души; ние бяхме късметлиите. Тогава научихме, че група пикти се придвижва към нас и се насочва на юг, за да изпита слабостта ни. А Постул? — Статил сви рамене: — Той обичаше да си пийва…
— Тогава ти пое командването.
— Да — кимна Статил. — Мразех пиктите, винаги съм ги мразел — жестоки копелета и лукави предатели. По това време Постул вече съвсем беше рухнал. Както и да е, поех командването и си съставих план. Възседнахме конете, потърсихме онези диваци и убихме няколко.
— За да предизвикате избухването на кръвна вражда, така ли? За да ги примамите на юг? — попита Муран. — Чувал съм, че е ставало така.