На вратата се позвъни

Той ме изгледа свирепо. Тъй като не бях сторил нищо, за да заслужа това, и аз го изгледах свирепо.

— Съзнаваш — каза той, — че абсолютната тайна на разговорите ни никога не е била по-наложителна.

— Да. Бог ми е свидетел, че го съзнавам.

— Биха ли могли да доловят шепот?

— Не. Шансът е едно на един милиард. Нула.

— Тогава ще шепнем.

— Това ще съсипе стила ви. Достатъчно е Фриц да включи телевизора по-високо, да седнем един до друг и да не крещим.

— Бихме могли да направим същото и в кабинета.

— Да, сър.

— Защо, дявол да го вземе, не го предложи? Кимнах.

— Виждате ли в каква каша сте попаднали. Аз — също. Учудвам се, че изобщо се сетих. Нека опитаме тук. В кабинета ще трябва да се навеждам през бюрото ви.

Той се обърна.

— Ако обичаш, Фриц. Няма значение какво. Фриц се доближи до шкафа, завъртя едно копче и след малко някаква жена разправяше на един мъж, че съжалява, задето изобщо го познава. Той попита (не мъжът, а Фриц) дали е достатъчно високо, казах му да го позасили и преместих стола си по-близо до Улф, който се наведе и изръмжа на половин метър от ухото ми:

— Ще се подготвим за всякакви изненади. Знаеш ли дали Десеторката по аристология8 все още съществува?

Свих рамене. Човек трябва да е или кръгъл глупак, или гений, за да задава такива несвързани въпроси.

— Не знам — отвърнах. — Минаха седем години. Вероятно още съществува. Мога да позвъня на Луис Хюит.

— Не оттук.

— Ще се обадя отвън. Сега ли?

— Да. Ако ги каже, че групата все още… Не. Каквото и да каже за Десеторката по аристология, попитай дали може да му се обадя утре сутринта, за да се консултирам с него по неотложен частен въпрос. Ако ме покани на обяд, приеми.

— Той живее в Лонг Айланд през цялата година.

— Знам, че живее в Лонг Айланд.

— Вероятно ще се наложи да се отървем от преследвачите си.

— Няма да е нужно. Ако ме видят, че отивам при него, толкова по-добре.

— Тогава защо да не му позвъня оттук?

— Защото искам, дори желая да научат, че му отивам на гости, но не и че съм се самопоканил.

— А ако той не може утре?

— Тогава колкото е възможно по-скоро. Тръгнах. Качих се горе, взех палтото и шапката си, отключих и се запътих към Девето Авеню, като си мислех: ето как две правила отпадат в един и същи ден — утринният ритуал и да не се излиза от къщи по работа — и защо? Десеторката по аристология бе група от десет охолни мъже, които — цитирам — „преследват идеала за съвършенство в храната и напитките“. Преди седем години те се събраха, за да преследват идеала си чрез угощения в дома на един от тях — корабния магнат Бенджамин Скривър, а Луис Хюит, също член на групата, уреди с Улф вечерята да бъде приготвена от Фриц. Естествено, двамата с Улф бяхме поканени и отидохме, но някой сервира арсеник в ордьовъра (хайвер и блини, залети със сметана) на човека, който седеше между нас, и той умря. Хубава вечеря, няма що. Това не се отрази на отношенията между Улф и Луис Хюит, все още признателен за една особена услуга, която Улф му оказа преди време. В имението си в Лонг Айланд той притежаваше оранжерия за орхидеи, дълга трийсет метра, и идваше на вечеря при нас в старата кафява къща около два пъти годишно.