Доктор Джекил и господин Хайд

Мина вече около седмица и аз привършвам това изложение под влиянието на последните дози от старата смес. Следователно за последен път Хенри Джекил може да мисли със собствената си глава или да види в огледалото собствения си образ (сега колко тъжно променен!).

Не трябва да отлагам и приключването на моите писания, защото разказът ми се спаси досега от унищожение само поради голямата ми предпазливост, съчетана с голям късмет. Ако спазмите на преобразяването настъпят по време на писане, Хайд ще разкъса листата на парчета, но мине ли известно време, след като съм ги завършил и оставил настрана, неговият чуден егоизъм и ограничаване в рамките на момента вероятно отново ще го спасят от маймунския му бяс. И наистина гибелта, която виене над двама ни, промени и сломи и него. След половин час, когато отново и завинаги ще се въплътя в тази омразна личност, зная, че ще седя в стола си, разтърсен и ридаещ, или ще продължа в крайно, породено от страх напрежение да се ослушвам, да крача нагоре-надолу из стаята (моето последно земно убежище) и да давам ухо на всеки предвещаващ заплаха шум. На бесилката ли ще умре Хайд? Или ще намери сили да се отърве в последния момент? Господ знае, мен не ме е грижа. Това е часът на моята истинска смърт и оттам нататък всичко ще засяга другиго, не мен. С тези редове оставям перото и като запечатвам своята изповед, завършвам живота на нещастния Хенри Джекил.