Героят на времето

— Почистването на южната дъга на канала ли? Чудесно — докато ви чакахме, нямахме почти никакви други занимания. Вече можем да докараме ладиите дотук.

— Много добре. Сформирай две работни групи по петстотин човека. Прати едната с ладиите до Ветитан да натоварят припасите, които оставихме в пещерата. Да ги откарат право в Лутадел.

— Да, милорд.

— Втората да откара бежанците в Лутадел — продължи Елънд и кимна към Фатрен. — Това е лорд Фатрен. Той командва тези хора. Войниците ти да изпълняват заповедите му, стига да са целесъобразни. Представи го на лорд Пенрод.

Съвсем доскоро Фатрен вероятно би възразил, че го предават от ръка на ръка. Но Елънд бе успял да го промени и сега той само попита:

— Вие няма ли да дойдете с нас, милорд?

Елънд поклати глава.

— Чака ме друга работа, а твоите хора трябва да отидат в Лутадел, където ще се заемат със земеделие. Но ако някои от тях искат да постъпят в армията ми, са добре дошли. Винаги ми трябват обучени войници, а ти си подготвил своите добре, въпреки ограничените възможности.

— Милорд, защо просто не им заповядате? Простете, но нали точно това правихте досега?

— И да имаше принуда, тя беше заради собствената ви безопасност, Фатрен — отвърна Елънд. — Понякога дори давещият се може да се съпротивлява, на този, който го спасява, и трябва да бъде принуден. Но в моята армия нещата не стоят по този начин. Не можеш да разчиташ в битката на хора, които не желаят да воюват, и не бих приел в армията си такива. Ти самият трябва да отидеш в Лутадел — хората ти се нуждаят от теб, — но ще те помоля да позволиш на войниците, които пожелаят да встъпят в армията ми, да го направят.

Фатрен кимна.

— Добре. И… благодаря ви, милорд.

— Няма защо. — Обърна се към Демоа. — Генерале, Сейзед и Бриз върнаха ли се?

— Би трябвало да се появят по някое време тази вечер, милорд. Един от хората им е избързал напред и ни предупреди.

— Добре. Предполагам, че шатрата ми е готова?

— Да, милорд.

Вин едва сега забеляза колко изморен вид има Елънд.

— Милорд? — обърна се към него Демоа и в гласа му се долови вълнение. — Намерихте ли другото? Местоположението на последното скривалище?

Елънд кимна.

— Да. В град Фадрекс.

— Родният град на Сет? — Демоа се разсмя. — Той ще се радва да го чуе. Все се оплаква, че не сме направили нищо, за да освободим града му.

Елънд също се засмя.

— Имам странното чувство, че направим ли го, Сет ще реши, че повече няма нужда от нас.

— Той ще остане, милорд — рече Демоа. — След като лейди Вин така го изплаши миналата година…

Демоа погледна Вин и се усмихна малко насила, но тя прочете друго в очите му. Уважение, дори малко страх. Той не се шегуваше с нея по начина, по който го правеше с Елънд. Вин все още не можеше да повярва, че Елънд се е присъединил към тази глупава религия. Подбудите на императора бяха политически — с приобщаване към вярата на скаа Елънд бе изковал връзка с обикновените хора. Но въпреки това мисълта за принадлежността му към Църквата не й даваше покой.