Любовник на смъртта
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовник на смъртта». Краткое содержание книги:
Случаят отвежда Фандорин в московския подземен свят. В калта и мизерията на бедняшките квартали, където по-силният винаги има право, сред бандите, безчинстващи под безразличния поглед на полицията, израства изключително красиво момиче с тежка съдба. Московските бандити си съперничат, за да спечелят любовта й, дори представителите на властта не остават безразлични пред нейния чар. В желанието си да привлече вниманието й, едно бедно момче тръгва да търси съкровище — но до легендарното съкровище, скрито в подземните лабиринти на столичния град, се опитва да се добере и някой друг — жесток убиец, оставил след себе си кървава диря. Всеки, научил тайната на скритото богатство, загива от ужасна смърт — единствено Фандорин се досеща чие дело са зверските убийства, но когато застава лице в лице с убиеца, дори той не може да предвиди кому е писано да остане жив.
Сега пред него чернееше дупка — през нея спокойно можеше да пропълзи странично.
Прекръсти се и запълзя.
Щом се вмъкна, усети, че стана по-широчко. Поколеба се дали да върне камъните. Но се отказа — кой ще заглежда по ъглите? Без светлина все едно нищо не се вижда, а ерохинските обитатели не обичат светлината.
Нямаше търпение час по-скоро да стигне до съкровището.
Запали угасналата борина.
Ходникът беше с ширина около аршин и половина, от ниския таван висяха някакви сиви дрипи — паяжини или прахуляци. А долу нещо изписка. Плъх. Всички подземия са пълни с плъхове, там е истинското им царство. Но тези тук бяха ужасно нагли. Един му скочи право върху ботуша, заби зъби в кончова. Той го тръсна, веднага му скочи друг. Брей, че смелост!
Разтропа се: къш, проклетници!
И после, докато напредваше по ходника, остромуцунестите твари непрестанно му се вряха в краката. От тъмното като капчици проблясваха оченцата им.
Момчетата разправяха, че зимъс плъховете обезумели от глад и отгризали носа и ушите на пияндур, който заспал в мазето. Ако се оставят сами пеленачета в люлки, без да се наглеждат, плъховете често ги изгризват. Нищо де, самоуспокои се Сенка. Нито е пиян, нито е пеленаче. А ботушите му не могат да прегризат.
Когато догоря борината, не запали нова. Защо? Пътят е само един.
Не можеше да каже колко е вървял в тъмното, но не беше много време.
С разперени ръце опипваше стените, за да не пропусне някой ходник или завой.
По-добре да беше опипвал тавана — налетя челно на някакъв камък, чак свитки му изскочиха и му се завъртяха жълти кръгове пред очите. Наведе глава, направи три малки стъпки и стените и от двете страни изчезнаха.
Запали борина.
От ниския проход беше попаднал в някаква изба. Може би това е мястото, за което говореше Синюхин на мъртвия си син?
Тук таванът беше плавно извит, от тесни тухли, не много висок, но все пак не го стигаше с ръка. Тухлите се бяха оронили тук-там и по пода се валяха парчетии. Помещението не беше нито голямо, нито малко. Двайсетина крачки от стена до стена.
Сенка не видя никакви сандъци.
Край лявата и дясната стена имаше купища вършини. Приближи се — не, не са вършини, а почернели железни пръти.
Срещу ходника, от който беше дошъл, някога явно е имало врата, но беше засипана догоре с потрошени тухли, камъни и пръст, не можеше да се мине.
А къде е грамадното съкровище, заради което Синюхин и цялото му семейство бяха зверски избити?
Да не е в някое подземие, а Синюхин да не е успял да дообясни?
Сенка запълзя по пода, като почукваше навсякъде. Борината догоря — запали друга.
Подът, също тухлен, кънтеше тъпо. Посред помещението намери голяма кесия от вкоравена кожа, овехтял боклук. Но вътре нещо прозвънна.
А така!
Обърна я, изтръска я. На пода звънко се посипаха някакви люспици-листенца колкото нокътя на кутрето. Малко, една-две шепи.
Да не са златни?
Май не са — люспиците бяха тъмни и не блестяха.
Сенка беше чувал, че златото се пробва със зъби. Захапа едно листенце. Вкусът беше на прашно. Дявол ги знае. Може пък наистина да са златни?
Прибра люспиците в джоба си и продължи да пълзи. Още три борини изгори, обърса целия под с колене, но не намери нищо повече.
Седна си на задника, подпря глава, омърлуши се.
На ти съкровище. Значи Синюхин е бълнувал.
Или скривалището е в стената?
Скочи, взе железен прът от купчината и зачука по стените.
След малко от кънтежа ушите му писнаха — и толкова. Нищо не откри.
Извади от джоба си една люспа, вдигна я до светлинката: човек на кон, някакви непознати букви. Прилича на монетка, ама някак разкривена и все едно наядена.
От разочарование пак бръкна в кесията да провери под хастара. Напипа още две люспи и монета — кръгла, истинска, по-голяма от рубла. На нея имаше изсечен брадат мъж и също някакви букви. Монетата беше сребърна, това веднага му стана ясно. Сигурно по-рано е имало цяла торба с такива пари, но Синюхин я е прибрал, скрил я е на друго място. Върви я търси сега.
Нямаше как — тръгна си унило обратно през ходника.
Сребърна монета. Някакви люспи сребърни ли са, медни ли са, не е ясно. Но дори да са сребърни — великото богатство!
Взе си железния прът, с който преслуша стените, за да пъди плъховете. Пък и за друго може да свърши работа — беше приятен на пипане, удобен за хващане.
Как Сенка бе заловен
Макар да не намери съкровища в скривалището, когато излезе от дупката в мазето с тухлени подпори, върна камъните на място. Ще трябва да се върне с хубава газена лампа и да потърси по-внимателно. Може нещо да е пропуснал.