Танцуващият с духове
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-061-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Продължиха към пожарогасителите и Хасан им демонстрира как се работи с тях. След като приключиха с въпросите на безопасността, третият офицер им показа кухнята, столовата, а после и игралната зала. Очите на Халид светнаха при вида на спартанското помещение с мишена за дартс, маса за шах, джаги и пинг-понг.
През цялото време Хасан ги засипваше с подробности за кораба. Заведе ги на мостика, който предлагаше широка гледка към хоризонта над претъпканата с контейнери палуба, после ги свали в машинното — просторно помещение, чисто като аптека, с огромни медни бутала в постоянно движение и силна миризма на машинно масло.
Върнаха се на палубата и Хасан им показа нещо като пътечка между контейнерите, по която се стигаше до носа. Но ако искали да се поразходят, първо трябвало да го уведомят. А когато се върнат — да му се обадят.
Отидоха при парапета и се загледаха в разпенената вода долу. Денят беше студен и влажен и от гледката на бурното море на Уилсън му прилоша. Корабът под краката им се движеше като живо същество.
— Нужен е повече от километър, за да спре корабът — каза Хасан, — така че гледайте да не падате зад борда. — Халид преведе думите му и Зеро се дръпна инстинктивно от парапета.
— Два дни са до Истанбул, един ден в пристанището там, после още три до Одеса. Няма да слизате в Истанбул?
Уилсън кимна.
— Нямаме необходимите за това визи.
— Хасан съжалява. Велик град.
Уилсън кимна отново.
— Мога ли да си проверя електронната поща? — попита той.
— О, да. Хасан ще ви даде по половин час на ден, става?
Уилсън се усмихна и вдигна ръце при тази неочаквана щедрост, а в отговор Хасан го удостои със златната си усмивка.
— Най-удобно след вечеря, да? Но — побърза да го предупреди турчинът, — компютърът работи от сателит. Понякога сигналът е добър, друг път — лош. — Сви рамене. — Хасан не може даде гаранции.
Зеро и Халид бързо се отегчиха и отидоха да играят джаги. След всичките години в затвор със строг режим за Уилсън скука не съществуваше. Той бързо се адаптира към морския ритъм — чистия въздух, чайките, безкрайната водна шир, закуска, обяд и вечеря в точен час, всекидневната разходка до носа по пътечката между контейнерите.
Харесваше му на носа, защото беше тихо. Погледнеше ли през парапета, виждаше издутата предница на корабния корпус, която пореше водата. Векове наред корабните носове са били заострени. Вече не. Уилсън се замисли над този факт, а после разбра на какво се дължи. Издутата форма повдигаше носа. Това намаляваше съпротивлението на водата и правеше кораба по-ефективен и икономичен. Почуди се кой ли е авторът на тази новост и дали е получил полагащото му се признание.
Зеро и Халид.
Уилсън не намираше придружителите си за интересни, но пък през дългите години в затвора се беше научил да извлича информация от онези, чийто път се пресичаше с неговия. Беше добър слушател. Това оставяше у хората погрешното впечатление, че ги харесва. Нямаше нищо против да бъде нечие кошче за душевни отпадъци, да изслушва с привидно съчувствие гневни изблици, пристъпи на самосъжаление и оптимистични затворнически планове.
В действителност беше въпрос на инстинкт за самосъхранение. Обръщаше внимание на другите затворници — а и на надзирателите, — защото това му даваше предимство.
По същия начин успя да научи доста за бавачките си дори без да ги разпитва. Зеро беше на двайсет и две, Халид — на двайсет и четири. И двамата бяха отраснали в бежанския лагер Шатила в Бейрут. Халид — онзи, който говореше английски — беше по-умният и по-злобният от двамата. Зеро беше лекомислено хлапе с характерен пронизителен смях. За Уилсън най-интересен беше фактът, че и двамата не бяха фанатици. Работеха за „каузата“, защото не притежаваха никакви полезни умения, с които да си изкарват хляба. Но пък умееха да реагират бързо и да отстраняват проблеми. И двамата биха натиснали спусъка без колебание. Халид не хранеше илюзии за бъдещето си. „Ще умра на някой пропускателен пункт или друга такава глупост.“
Не примамливите обещания за задгробния живот на мъчениците — прекрасни девици, вино и мед — ги бяха направили част от опасна кауза. Тяхното беше реакция срещу скуката и беднотията в Шатила, както и съзнание, че войниклъкът е единственото достъпно занятие за млади мъже като тях със символично образование и още по-символични перспективи.
Ако загинеха в борбата — да не дава Господ, — щяха да станат мъченици. Това поне би им спечелило уважение. Семействата им щяха да бъдат компенсирани, а снимките им — разлепени по стените в Западен Бейрут. За седмица-две щяха да са знаменитости. Докато не завалеше или някой друг не бъдеше убит.