Синя луна
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Синя луна». Краткое содержание книги:
Ричард, бившият приятел на Анита е арестуван по обвинение в изнасилване в Майъртън, щата Тенеси. На карта са заложени не само неговата чест и професионална кариера, но и ревниво пазена тайна — след няколко дни ще настъпи пълнолуние и той ще се преобрази във върколак. Анита заминава при него с антураж от вампири, върколаци и леопардлаци, които да я охраняват с цената на живота си, по заповед на Жан-Клод, вампир-господар и настоящ любовник на Екзекуторката.
Скоро Анита открива, че освобождаването на бившия й приятел ще бъде далеч по-трудно, отколкото е допускала. Някой прави черни магии… Някой, който е продал душата си на Дявола…
— Няма значение коя е — намеси се онзи с бейзболната бухалка. — Тук тя няма работа. Махайте се, или ще го отнесете като него — врътна глава към Шанг-Да.
— Ще трябва да те пречукам и теб, така ли? — възкликнах аз. — Ох, кеф!
Господин Бейзболна бухалка се навъси на свой ред. Бях успяла да объркам и двамата. Да внеса смут сред противника. Жената размаха отново кокалестия си юмрук срещу тях.
— Махайте се от имота ми, че ще повикам шериф Уилкс.
Един от мъжете се изсмя, а друг каза:
— Уилкс ще дойде бездруго. Когато приключим. Господин Бейзболна бухалка рече:
— Слез от верандата, момче, или ние ще се качим при теб.
Пренебрегваше ме. Пренебрегваше и Джейсън. Те не бяха биячи аматьори. Бяха глупави биячи аматьори.
Гласът на Шанг-Да се оказа изненадващо дълбок и много спокоен. В него нямаше страх — каква изненада, — а се усещаше нетърпение, сякаш под привидното си спокойствие копнееше да ги разпердушини.
— Няма да ви хареса, ако сляза от верандата.
Мъжът с бейзболната бухалка превъртя набързо оръжието си. Изглежда, имаше опит с бухалките. Може би беше играл бейзбол в гимназията.
— О, ще ми хареса и още как, китаец.
— Китаец — повтори Джейсън.
Не беше нужно да го поглеждам, за да знам, че се усмихва.
— Не е особено оригинално, нали? — отбелязах аз.
— Не е.
Мел се завъртя към нас и един от другите мъже също.
— Това подигравка ли беше?
Кимнах:
— О, да.
— Мислиш, че няма да те ударя, защото си момиче? — попита Мел.
Изкушавах се да му отговоря: „Не. Мисля, че няма да ме удариш, защото имам пистолет.“ Но не го казах. Извадиш ли пистолет по време на схватка, вдигаш нивото на насилие до такава степен, че може да се стигне до нечия смърт. Не исках да убивам никого, при положение че ченгетата можеше всеки момент да ни се нахвърлят и да ни приберат. Не исках да влизам в затвора. Имам черен колан по джудо. Но партньорът на Мел беше едър почти колкото полицай Мейдън и дори наполовина от него не беше симпатичен. Освен това всеки от тях беше по-тежък от мен и Джейсън с по петдесетина килограма, че и повече. Цял живот са били едри и си въобразяваха, че това ги прави здравеняци. До този момент вероятно наистина са били. Или и сега бяха. Нямах намерение да се боричкам с тях. Щях да загубя. Ако сметнех да направя нещо, трябваше да го направя бързо и да просна противника си моментално. В противен случай рискувах да пострадам.
Бих победила всеки от лошите, стига да е с моите габарити. За съжаление обаче почти никога лошите не са с моите габарити. Стомахът ми се беше стегнал и потръпваше нервно. Изведнъж осъзнах почти шокирана, че в момента съм по-уплашена, отколкото бях с Джамил в микробуса. Това тук не беше игра на доминиране с правила. Никой нямаше да каже „предавам се“, щом се пролее кръв. Какво, уплашена? Кой, аз? Но все пак отдавна не бях заставала срещу лошите момчета без пищов в ръка. Дали не съм станала прекалено зависима от оръжията? Възможно е.
Двамата с Джейсън отстъпихме назад, плавно увеличихме разстоянието помежду ни. За да се биеш, е нужно пространство. Хрумна ми, че досега не бях виждала Джейсън да се бие.
Можеше да метне пикапа, с който бяха дошли, на отсрещната страна на улицата, но не знаех дали умее да се бие. Ако хвърляш хората насам-натам като играчки, те може доста да пострадат. Не исках Джейсън също да се озове в затвора.
— Не убивай никого — предупредих го аз.
Той се усмихна, тоест леко се озъби.
— Пфу, изобщо не си забавна.
Усетих по кожата си първия полъх на енергията, която излъчват превръщачите.
Мел се приближаваше към нас с тромави нетехнични движения. Не владееше бойни изкуства, нито бокс, просто беше едър. Другият мъж зае поза. Знаеше какво прави. Джейсън можеше да се излекува от счупена челюст за по-малко от ден, но не и аз. Исках Мел. А той беше спрял на път към нас. Косматите му ръце бяха настръхнали.
— Какво беше това, по дяволите?
Беше голям и глупав, но с достатъчно развити психически способности, за да усети превръщача. Интересно.
— Какви сте вие, да ви вземат мътните? Какво беше това, по дяволите?
Мел, нуждаеш се от по-добри въпроси — рекох му аз.
— Да ти го начукам — отвърна той.
Усмихнах се и с двете ръце му направих знак да се приближи.
— Ела го направи, Мел, ако си истински мъж.
Той изрева и се втурна към мен. Хукна с всички сили, разперил широко месестите си ръце, сякаш искаше да ме стисне в мечешка прегръдка. По-едрото му приятелче се засили към Джейсън. Усетих някакво движение и разбрах, че Шанг-Да вече не е на верандата. Нямах време да се страхувам. Нито да мисля. Само да действам. Да направя онова, което бях правила хиляди пъти по време на тренировките в дожото20, но никога в реалния живот. Никога срещу истински противник.
20
Училище за японски бойни изкуства. — Б.пр.