Големия лош вълк
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Алекс Крос #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Големия лош вълк». Краткое содержание книги:
Мони подреди дебелата купчина листове, които бе разпечатала за мен. От начина, по който подравни краищата, си личеше, че е маниачка на тема ред.
— Натъкна ли се на нещо интересно? — попитах я.
Тя сви рамене.
— Аз само се поразрових из информацията. Открих още подобни случаи. Богати бели жени, за които са получени сведения, че са изчезнали през последната година. Броят им е обезпокоително голям. Повечето от тях са привлекателни блондинки. Явно напоследък на блондинките не им е особено забавно. Но няма някакви регионални особености, за които да се хвана. Географският профил понякога може да ни насочи към центъра на криминалната престъпност.
— Очевидно няма съществени регионални различия. Това е доста лошо. А някакъв повтарящ се период на отвличанията? Изобщо съществува ли някакъв модел?
— Нищо, което да се набива на очи. — Мони поклати глава. — Има много изчезнали жени в Ню Ингланд, в южните и западните щати. Ще се поровя още малко в тази насока. В повечето случаи жените са описани като много привлекателни. И никоя от тях не е била намерена. След изчезването им не се е чуло нищо повече за тях.
Тя ме погледна и помежду ни настана неловко мълчание. В очите й имаше тъга. Усетих, че иска да се измъкне от тази тясна стая, която приличаше на кутийка.
Протегнах ръка към купчината листове.
— Ние се опитваме да ги открием. Обещах на семейство Коноли.
В светлозелените й очи проблеснаха развеселени искрици.
— Винаги ли спазваш обещанията си?
— Опитвам се — отвърнах. — Благодаря за разпечатката. И не работи прекалено много. Иди си у дома и се погрижи за децата си.
— Ти също, Алекс. Погрижи се за децата си. И ти работиш твърде много.
33.
Когато същата вечер се прибрах у дома, Нана и децата ме очакваха на предната веранда. Липсваше само котката Роузи. Начупените им физиономии и раздразнено поведение не бяха добър знак. Досетих се защо всички изглеждаха толкова щастливи да ме видят. Винаги ли спазваш обещанията си?, спомних си въпроса на Мони.
— Седем и половина е. Започна да се връщаш все по-късно и по-късно — отбеляза Нана и поклати глава. — Ти спомена, че можем да отидем да гледаме „Барабанчиците“. Деймън го очакваше с нетърпение.
— Закъснях заради часовете по ориентация — оправдах се аз.
— Именно — кимна Нана и бръчката на челото й стана по-дълбока. — Почакай да започнеш истинската работа и тогава ще се прибираш след полунощ. Ако изобщо се прибереш. Нямаш никакъв личен живот, никакъв любовен живот. Позволи най-после да те хванат всички онези жени, които те харесват, макар че само Бог знае защо! Пусни някоя в сърцето си, Алекс. Преди да е станало твърде късно.
— Може би вече е твърде късно.
— Не бих се изненадала.
— Безмилостна си — въздъхнах аз и се отпуснах на стъпалото на верандата до децата. — Вашата Нана е корава като камък — обърнах се към тях. — Още не се е мръкнало. Искате ли да отидем да вкарваме малко кошове?
Деймън се намръщи:
— Не и с Джени. Няма начин.
— Не и с голямата суперзвезда Деймън — ухили се подигравателно Джени. — Дори Даян Таураси може да го бие на „изключване“.
Станах и се запътих към къщата.
— Ще донеса топката да поиграем на изключване.
Когато се върнахме от парка, Нана вече бе сложила малкия Алекс да си легне. Отново седеше на верандата. Донесох сладолед, захаросани бадеми и кутия шоколадови бисквити „Ореос“ с крем. Хапнахме, после децата се запътиха към стаите си, за да си легнат, да учат или да се мотаят из интернет.
— Започваш да ставаш безнадежден, Алекс — обяви Нана, докато облиза последния сладолед от лъжичката си. — Само това мога да ти река.
— Искаш да кажеш — последователен. И отдаден. Трудно е да се твърди кое е по-точно. Сладоледът и бисквитите с крем ти харесаха, нали?
Тя извърна очи.
— Може би от време на време трябва да поразпускаш, синко. Работата вече не е всичко на този свят.
— Аз се грижа за децата. И дори за теб, жено.
— Никога не съм казвала, че не го правиш. Е, макар че напоследък… Как е Джамила?
— И двамата сме доста заети.
Нана укорително заклати глава — като онези кукли, с които някои украсяват таблото на автомобилите си. После се надигна и започна да събира купичките от сладолед, които децата бяха оставили на верандата.
— Аз ще ги взема — предложих.