Битие [bg]

Бин загледа безпомощно как Ши даде рязка заповед и двигателят на лодката оживя. Гласовите команди може и да бяха старомодни в града, но тук човек не можеше да си позволи субвокални грешки. Пък и старомодното бе по-евтино.

Като ругаеше под нос, Бин върза въжето и остави улова си да виси пред обективите на камерите. Изкатери се на подпората и скочи от нея на покрива на вилата. Някога това бе луксозно кътче на стойност два милиона местни долара. Днес бе негово, стига да можеше да си го позволи с работа.

„Щеше да е много по-лесно в миналото.“ Знаеше го от драмите, които Мей Лин го караше да гледа всяка вечер, докато лежаха изтощени в мрежестото си легло. „По времето, когато всеки е имал голямо семейство и е бил част от многоброен клан, всички свързани като рибарска мрежа. Братовчеди, помагащи на братовчеди.“

Естествено, тогава хората не бяха разполагали с технически чудеса. „Но пък щях да имам връзки в града — някой близък, на който да мога да продам събраното. И може би някой богат чичо, достатъчно мъдър, за да инвестира в едно дръзко крайбрежно начинание.“

Е, нищо не му пречеше да мечтае.

Бин килна сламената си шапка и огледа хоризонта, от далечните кули на Стария Шанхай от другата страна на Голям и Малък Пудон (където едва се виждаха увеселителните влакчета от „Шанхайска вселена на Дисни и Краля на маймуните“) покрай огромната предпазна стена и потопения природен резерват на остров Чонмин до мястото, където Хуанпу се вливаше в Източно Китайско море. Във водната шир имаше всевъзможни плавателни съдове, от грамадни контейнеровози, задвижвани от летящи платна като облаци, до разпръсквачите на прах и малките рибарски сампани. По-наблизо приливът притискаше двойната редица съсипани къщи, в които той и няколкостотин други бяха окачили хамаците си, полюшващи се като какавиди на постоянния бриз.

Всяко някогашно имение сега се издигаше самотно като остров над надигащото се море, така близко до града и в същото време толкова далечно във всяко отношение.

„Май ще има буря.“ Като че ли я надушваше.

Обърна се и тръгна по покрива. Блестящият град лежеше само на стотина метра пред него, зад новата брегова линия и тежката сива преграда, през средата на която се виждаха следи от нивото, до което бе стигнала водата тази година. От другата страна се намираше свят на пари и самоуверена амбиция. Много по-жив от Стария Шанхай с неговото остатъчно сияние от Ужасния ден.

С несигурни стъпки мина между старите керемиди и слънчевите панели, които се надяваше някой ден да поправи. Пристъпи предпазливо сред широките, подобни на лещи изпарителни панели, които пълнеше всяка сутрин, за да осигури малко прясна вода, ток и сол, която можеше да продаде в града. Навсякъде, където бе възможно, имаше саксии, рециклиращи органичните отпадъци в билки и зеленчуци. Мнозина от съседите бяха изгубили правото си да живеят тук, защото бяха изхвърляли най-небрежно отпадъците си в залива.

Човек можеше да падне през гнилите летви и плавеи, затова Бин се придържаше към пътеките, които бе укрепил, след като се бе настанил в тази каша от килнати стени и ронеща се мазилка. В тази мечта за по-добър живот. „И тя може да бъде твоя, ако късметът отново се върне и се задържи малко повече.“