Пробуждането

— Забавляваш ли се? — попита тя.
Вече да. Не го каза, но тя знаеше, че тъкмо това си мисли; четеше го в очите му, впити в нейните. Никога досега не е била толкова сигурна в силата си. Само че всъщност той не приличаше на човек, който се забавлява; изглеждаше блед, сякаш измъчван от силна болка, която не може да понесе нито миг повече.
Оркестърът подхвана някаква бавна мелодия. Той продължаваше да се взира в нея, да я изпива с поглед. Зелените му очи потъмняха, станаха почти черни от желание. Тя изпита смътното усещане, че всеки миг ще я сграбчи в прегръдките си и ще я целуне силно и страстно, без да промълви нито дума. Изведнъж се изплаши. Сърцето й бясно затуптя. Сякаш тези зелени очи проникваха дълбоко в нея, достигайки до една част от нея, заровена дълбоко под повърхността — и тази част крещеше „опасност“. Някакъв инстинкт, по-стар от цивилизацията, й нашепваше да побегне, да тича, без да се обръща.
Ала Елена не помръдна.