Третият гроб отсреща

Може и да беше магия. Може да беше свръхестествен. Рейес беше син на Сатаната. Може пък Нейтън Йост да бе син па Палачинко, трикракото козле пигмейче, което Джими Хочхалтър боготвореше в шести клас. Палачинко бе от по-малко познатите и неразбрани божества. Може би защото вонеше до небесата. Джими също не ухаеше на теменужки, което не помогна за репутацията на козлето.

Спрях пред "Фризьорският салон на Дела" и с влизането си чух звука от електронен звънец. Или пък ушите ми отново бяха започнали да пищят. Дела беше приятелка на Тереза и една от последните, които я бяха видели във вечерта на изчезването ѝ.

Жена със стърчаща коса и фантастични нокти ме попита дали може да ми услужи с нещо.

– Да, Дела тук ли е?

– Отзад е, миличка. Имаш ли записан час? – попита тя и изгледа косата ми със съчувствие.

Прекарах ръка през конската си опашка с внезапно неудобство.

– Не, аз съм частен детектив. Искам да ѝ задам няколко въпроса.

Тя примигна изненадано.

– Разбира се. Влезте там – каза тя и посочи към вътрешното помещение с лакирания си в шарка зебра нокът.

– Благодаря. – Огледах косата ѝ отново. Можех да постигна стърчаща прическа. После влязох в стая, където до едната стена бяха подредени шкафчета, а до другата – умивалници. Едра жена с рошава къса коса се беше навела и миеше косата на клиентка. Винаги съм обичала особената миризма във фризьорските салони. Харесваше ми как се смесват химикалите с ароматите на шампоан и парфюм и с тоновете лак за коса, изпръсквани всеки ден. Вдишах дълбоко и пристъпих напред.

– Вие ли сте Дела?

Тя ми отправи крива усмивка. Усетих колко е потисната, когато ми каза:

– Аз съм, спор няма. Донесохте ли ми къдрин?

– Съжалявам, не – казах аз и потупах джобовете си. – Вероятно съм го забравила у дома. Аз съм частен детектив. – Извадих служебната си карта, за да изглежда по-официално. – Дали мога да ви задам няколко въпроса за Тереза?

Казаното от мен я изненада и тя едва не удави жената под душа.

– Боже мой – каза тя и спря водата, – съжалявам, госпожо Ромеро. Добре ли сте?

Жената изплю вода и я изгледа с искрящите си очи.

– Моля?

– Добре ли сте? – попита тя вече много силно.

– Не те чувам. Напълни ми ушите с вода, дъще.

Дела ми се усмихна примирено.

– Тя и иначе не ме чува. Казах на полицията всичко, което знам.

– Скоро ще взема показанията ви от тях. Само се чудех дали не сте забелязали нещо необичайно в поведението ѝ. Тереза беше ли умислена напоследък? Притеснена за нещо?

Тя сви рамене, докато подсушаваше косата на госпожа Ромеро с кърпа. Огромна тюркоазена пелерина покри възрастната жена и само върховете на обувките ѝ се подаваха отдолу.

– Вече не излизаме толкова често. Не както преди. Тя обаче не беше съвсем във форма онази вечер – каза Дела и помогна на госпожа Ромеро да се изправи. – Беше някак носталгична. Каза, че дори нещо да ѝ се случи, винаги ще ни обича.