От устните към сърцето
- Автор: Гюнтекин Решад Нури
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Рива
- ISBN: 978-954-320-309-3
- Переводчик: Розия Самуилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «От устните към сърцето». Краткое содержание книги:
Любовта няма нищо общо със сърцето… Любовта се превръща в щастие единствено когато се роди и заживее в устните… Не трябва да й се позволи да се процеди като отрова от устните към сърцето… Наричам цветята, Грозденце, „любовта на земята“… И те се отварят и угасват като целувка в устните на земята… Кое от тях мисли да навлиза в сърцето на земята?
Ние не се обичаме, Ламия, вярвай ми, малката ми… Просто позабавлявахме сърцата си, очите си, устните си с едно малко приключение… Толкоз…
Това поразпали любопитството на младия мъж. Една нощ се измъкна от стаята си. Пое в същата посока, в която бе тръгнало кучето. Още преди да е изминал и десетина крачки, изненадано спря. Под единственото маслиново дърво измежду лозовите чукани стоеше жена в бяло, а Кузгун скимтеше на пресекулки в нозете й. Нямаше как да е непозната. Ако беше непозната, кучето не би й позволило да влезе в лозето.
Като наближи, Кенан видя, че жената в бяло бе Ламия. И тя позна Кенан. Не се притесни, изчака го да се приближи.
— Ламия ханъм, какво правите тук по това време?
Тази вечер, без да се изплаши, Грозденцето отговори:
— Дойдох, за да ви слушам, Кенан бей… Не можах да заспя и…
— Не се ли боите?
— Не… Защо да се боя?
— Няма ли да ви се сърдят?
— Тук нали не е чуждо място? Пък и в този час кой ще забележи? Всички спят.
В сърцето си Кенан изпита безпричинна жал към малкото момиче, което съвсем самичко обикаляше из лозята в този час, когато всички спяха. С бащинска загриженост го попита:
— Добре, детето ми, ти защо не спиш?
Ламия отговори с трогателна, неочаквана за възрастта й дълбока сериозност:
— Повече от съня обичам музиката, Кенан бей… От няколко нощи изпълнявате нещо прекрасно…
— Не свиря нещо определено… Работя.
— Колко хубава е композицията, която все повтаряте… Досега не съм чувала нищо подобно… Не мога да се наситя да я слушам отдалече… Отвътре ми идва да опра глава на пианото и да изпия като вода тази мелодия…
Нежното лице на Ламия се забулваше от невинна жар, а зелените й очи — от уморена печал.
Възхищението и състраданието на Кенан лека-полека нарастваха. С леко разтреперан глас попита:
— Ламия ханъм, композицията, която пак и пак просвирвам нощи наред, е най-добрата от моите творби… Дали втори път в моя живот ще се роди от душата ми друг такъв вопъл? Не знам… Но не това ме интересува в момента. Как вие го проумяхте? Как чистата, блага душа на Грозденцето проумя тази специфична, предназначена за възрастни, измъчени, изстрадали хора музика?
Позасрамен, Кенан замълча. Говори ли човек подобни неща на едно малко момиче? Докато постепенно се превъплъщаваше в леко ироничен зрял мъж, каза:
— Хайде, Ламия, отивайте да си лягате. От безсънието кожата ви ще побледнее, ще заприлича на сбръчканите листа на бялото грозде.
Ламия повдигна лекичко рамене, сякаш искаше да каже „влага е необходима“, след което боязливо му се примоли:
— С ваше позволение, ако може още веднъж да послушам отблизо.
Усмихвайки се, Кенан се съгласи.
— Добре, Ламия ханъм. Елате, още веднъж ще изсвиря от начало до край любимата ви мелодия.
Малкото момиче направо литна от радост. Не намираше думи да благодари, гледаше Кенан с безкрайна благодарност в очите си. До кьошка вървяха един до друг край лозовите чукани. Кузгун изскимтяваше от време на време и въртейки опашката си, ги следваше.
Като отваряше остъклената врата, за части от секундата Кенан се заколеба. Колкото и да е, Ламия си беше млада девойка. Не беше редно да я води в този час в стаята си. Колебанието му обаче не продължи дълго. Засрами се от собствените си мисли. „На моите години аз бих могъл да бъда баща на момичето!“ — каза си той.
Лампата с плътния матов абажур озаряваше клавишите на пианото под нея, върху полуосветената стена потрепваха уголемените сенки на пеперудите и на зеленокрилите нощни насекоми.
Без да промълви и дума, Кенан седна пред пианото и бавничко подхвана любимата мелодия на Ламия. Както стоеше изправено, малкото момиче беше лекичко опряло глава на пианото, сякаш желаеше да постигне онова, за което бе споменало малко по-рано.
Когато завърши композицията си, Кенан извърна глава. Ламия все така не бе повдигнала русата си глава от пианото и го наблюдаваше с уморена вглъбеност в зелените си очи. Беше плакала, докато бе слушала Кенан, сълзите още не бяха изсъхнали по зачервените й луничави страни.
Кенан не се въздържа да погали светлорусата й, изглеждаща почти бяла на смътната светлина коса, усмихна се с някаква радостна състрадателност.