![47-ият самурай [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/0/3/2/47-iyat-samuraj-bg-download.jpg)
47-ият самурай [bg]
- Автор: Хантер Стивен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «47-ият самурай [bg]». Краткое содержание книги:
Но близо шейсет години по-късно съдбата среща техните синове. Филип Яно отчаяно търси помощта на Боб Лий Суогър, за да открие меча на своя баща, използван в паметната битка.
Боб открива оръжието и отлита за Токио. Но вместо историята да приключи тук, Яно и семейството му са зверски убити. Боб се озовава в центъра на поредица от жестоки престъпления и недоумява как един меч предизвиква толкова кръвопролития.
Защото той все още не знае, че държи в ръцете си не обикновено оръжие, а легендарен и безценен самурайски меч, за който си струва да убиваш.
За да разплете загадката, Боб Лий Суогър се впуска в света на самураите, свирепия подземен живот на якудза и неписаните правила на японската култура. И само едно е ясно — парите и властта могат да доведат мъже от различни националности до опасни крайности.
— Определено разбирате от тези неща.
— Нищо не разбирам — скромно отговори Яно. — За мнозина този език е чувствен и изразителен като поезия. Аз се мъча, съмнявам се в познанията си, иска ми се да знаех повече, проклинам се, че още не съм научил достатъчно.
— Все пак дали съм разбрал основното? Този меч е много стар и може да се окаже важен и за други освен за вашето семейство. Трябва да го видят експерти.
— Точно така. Може да не излезе нищо. Не всеки стар меч е принадлежал на Мусаши Миямото, както и не всеки стар „Колт“ е бил собственост на Уаят Ърп. Така че вероятността е много малка. Но въпреки това… я има. Забележете, винаги има някой, който печели лотарията. Ще проверя каквото мога, преди да се консултирам със специалисти. Ще ми отнеме повече, отколкото би отнело на разбирач, и е глупаво, защото друг може да го прецени за секунди. Това обаче няма да ми е в тежест. Така ще прекарам повече време с баща си.
— Листчето — напомни момичето.
— Да, накрая.
— Прилича на някаква бележка — отбеляза Боб.
— Точно затова се боя да го разгъна. Вероятно е предсмъртно стихотворение. Ние японците имаме такъв обичай. Приветстваме смъртта, приемаме я с радост и я прославяме с поезия.
— Въпреки това ти се колебаеш, татко.
— Представи си, че пише: „Боже мой, избави ме, не мога повече.“
— Това само ще докаже, че баща ви е бил човек като всички други — намеси се Боб. — Много са стреляли по мен и наистина съм си мислил: „Боже мой, избави ме, не мога повече“.
— Суогър сан казва истината, татко. Трябва да погледнеш истината в очите. Трябва да се докоснеш до паметта на баща си.
— Искате ли да останете сам?
— Не, не — отговори Яно. — Много по-добре е да съм в компанията с човек, когото обичам, и друг, когото уважавам.
Свали листчето от метала и го изтръска от древния черен прах.
Прочете го и заплака.
Дъщеря му го прочете и също заплака.
Боб реши, че най-добре да не казва нищо, но момичето го погледна с насълзени очи.
— Мисля, че това е за всички момчета на остров Йоджима — каза Филип Яно. — Независимо от цвета на кожата им.
После преведе:
11.
Стомана
Във вторник Реймънд имаше бейзболен мач и отбеляза важни точки. Игра в лявата част на полето, имаше точна ръка и умееше да предугажда пътя на топката. В сряда Томое имаше рецитал; беше виолончелистка и поне за слуха на Боб свиреше съвършено.
Възхищаваше им се не заради изключителното възпитание и таланта на децата, нито дори заради приликата на сладката малка Мико с дъщеря му Ники на тези години. Грабваше го това, че семейството по някакъв начин бе като идеализиран модел на подразделение от морската пехота. Всеки знаеше задълженията си и ги изпълняваше; нямаше излишни нерви, нямаше наранено самолюбие, нямаше спотаена обида. Дори да имаше, те бяха толкова добре скрити, че никога не изплуваха на повърхността. Всички членове на семейство Яно бяха усмихнати и явно искрено се забавляваха, когато бяха заедно. Боб се чувстваше истински щастлив сред тях.
— Не, много ми беше приятно и бяхте страшно гостоприемни, но трябва да се прибирам. Имам свой живот в Щатите.
— Надявах се да ви кажа нещо ново за меча, преди да заминете — каза Филип Яно. — Изчетох всичките си книги и започнах да правя справки. Има много древни томове от деветнайсети век с много информация. „Книгата на меча“ е била издавана многократно през последните сто години. Най-добрата сбирка е в Университета на Осака. Мислех да се разходим дотам; онази част на Япония ще ви хареса.
— Не се съмнявам, но съпругата и дъщеря ми ме чакат, имам да свърша някои неща, а и нали помните онова поле, което косях? Все още искам да приключа с тази проклетия. Нали съм Ламаринения човек.
— Разбирам ви.
Последната вечер двамата с Филип Яно останаха на масата, след като другите от семейството си легнаха. Яно пиеше саке в малка плоска чаша. Боб си сипа чай. Време беше да си поговорят за онова, което ги свързваше и сближаваше: войната и раните.
— Как е бедрената ви става? Боли ли?
— Свиква се. Имам чувството, че е с десет градуса по-студена от всичко друго, пък и както казах, минаването през скенера на летището е ад. Вече не ми е забавно.
— Раняван ли сте на други места?
— Като че ли привличам летящите метални парчета. Доста пъти са ме прострелвали. Но тази рана беше най-тежката. Тогава загубих един приятел, момче, което можеше да даде много на света. Още скърбя за него. Другите рани понякога ме наболяват, но не е болка за умиране.