Бягащият ловец

— Стомахът ми също е твърде малък, но ще оцени тях. — Стана и метна през рамо връвта с улова си.

— Сега гълташ ли съществата? — попита Манек.

— Първо трябва да се сготвят.

— Сготвят?

— Да се опекат, над огън.

— Огън — повтори Манек. — Неконтролирано изгаряне. Правилната храна не изисква такава подготовка. Ти си примитивно същество. Тези стъпки губят време, време, което би могло да се използва по-добре за изпълнение на твоето татекреуде. Ае еут 'елои не възпрепятства потока.

Рамон сви рамене.

— Не мога да ям твоята храна, чудовище, а тези не мога да ги ям сурови. — Вдигна трупчетата да ги огледа. — Ако ще продължаваме с упражняването на функцията ми, трябва да запаля огън. Помогни ми да събера съчки.

След като се върнаха на поляната, Рамон запали огън с триене. Когато пламъците запращяха, странникът се извърна и го погледна.

— Горенето действа. Какво ще направиш сега? Желая да наблюдавам тази функция „готвене“.

Нямаше ли нотка на отвращение в гласа му? Изведнъж му просветна колко странен трябва да изглежда процесът за Манек: улавяне и убиване на животно, одиране на кожата и изваждане на вътрешните органи, разчленяването му, изпичането на мъртвото трупче над огъня и след това изяждането му. За миг всичко това му се стори нелепо и отвратително, а никога не му беше изглеждало така. Взря се в гордитата в ръката си, после в самата ръка, лепкава от тъмната кръв, и смътното чувство за нещо нередно, с което се беше борил цялата сутрин, отново се усили.

— Първо трябва да ги одера — заяви твърдо Рамон и потисна неудобството си. — Преди да мога да ги сготвя.

— Те вече имат дермис, нали?

За своя изненада Рамон се усмихна.

— Трябва да им смъкна „дермиса“. Кожата. Да я изрежа. С нож, разбираш ли? Просто ще ги одера, нали? Загуба на пари си е, но пък и кожата на скакалците не струва кой знае какво.

Зурлата на Манек потрепери и той подбутна с крак едрите скакалци.

— Изглежда неефикасно. Не се ли губи голяма част от храната, като я хвърляш? Цялата кора.

— Не ям кожа.

— Аха. — Манек се приближи до Рамон, смъкна се на земята и краката му се извиха нелепо назад. — Ще е интересно да наблюдавам тази функция. Продължавай.

— Трябва ми нож — каза Рамон. След като Манек не отвърна, добави: — Човекът ще има нож.

— И на теб ли ще ти трябва?

— Ами, не мога да го одера със зъби — отвърна Рамон.

Без да казва нищо, съществото извади един цилиндър от колана си и му го подаде. Объркан, Рамон понечи да му го върне, но Манек се пресегна, направи нещо на цилиндъра и от него изщрака твърда сребриста жица, дълга петнайсетина сантиметра. Рамон взе странния нож и започна да корми гордитата. Жицата се хлъзгаше леко в плътта. Гладът навярно го беше накарал да се съсредоточи само върху работата, защото чак след като набучи телцето на една пръчка и се залови с първия скакалец, осъзна какво бе направило съществото току-що.