Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Той удари силно вратата с две ръце и крилата й шумно полетяха встрани; ръцете му продължаваха да са протегнати напред, когато нахълта в кухнята. Не държеше нищо в тях — нито пистолет, нито автомобилна щанга, както си беше представяла. Ръкавите на жълтия му дъждобран стигаха едва до лактите и Ем имаше време да си помисли: „Твърде ти е малък, копеле — ако беше женен, съпругата ти щеше да ти го каже, но ти си единак, нали?“
Качулката на дъждобрана бе отметната назад. Косата му беше в безпорядък — но умерен безпорядък, понеже тя бе твърде къса, — и дъждовната вода се стичаше по лицето и в очите му. Един поглед му бе достатъчен, за да прецени ситуацията, и явно разбра всичко.
— Ах, ти, нагла кучко! — изрева той и се хвърли към барплота, за да я сграбчи.
Ем протегна напред касапския нож. Острието му се вряза между палеца и показалеца на разперената му дясна длан и се заби дълбоко в плътта. Шурна кръв. Пикъринг изкрещя от болка и изненада — най-вече от изненада, каза си тя. Хиените не очакват плячката им да се обърне срещу тях.
Той протегна лявата си ръка, сграбчи я за китката и я изви. Нещо изскърца. Или може би изхрущя. Каквото и да бе станало, болката се стрелна нагоре по ръката й, ярка като мълния. Тя се опита да задържи ножа, но нямаше никакъв шанс да успее. Масивното острие полетя през помещението и когато Пикъринг пусна китката й, дланта й увисна безжизнено, с разкривени пръсти.
Психопатът се нахвърли отгоре й и Ем го блъсна назад с две ръце, стараейки се да не обръща внимание на експлозията от болка в навехнатата си (в най-добрия случай) китка. Действаше съвсем инстинктивно. Рационалната част от съзнанието й се бе свила в някое затънтено ъгълче на мозъка й, неспособна да направи нещо друго, освен да се надява на най-доброто.
Естествено, той тежеше повече от нея, но пък задникът й бе притиснат към издадения ръб на барплота, който й служеше за опора. Ето защо Пикъринг залитна назад със смаяно изражение, което при други обстоятелства би било комично, и стъпи върху едно от кубчетата лед (или върху няколко от тях). За миг изглеждаше като анимационен герой — например Бързоходеца от сериите за Уили Койота на „Уолт Дисни“, — който тича бясно на място, за да запази равновесие. После обаче стъпи на още ледени кубчета (тя видя как се разпиляват по плочките на пода) и се строполи тежко на земята, удряйки главата си в понащърбената врата на големия хладилник.
Пикъринг вдигна пред лицето си кървищата си ръка и я изгледа смаяно. После обърна глава към Ем.
— Ти ме поряза — изрече. — Ти, кучко, тъпа кучко, виж какво направи. Поряза ме. Защо го направи?
Опита се да се изправи на крака, но под него се плъзнаха още ледени кубчета и той отново се стовари на земята. Завъртя се на едно коляно, възнамерявайки да го използва за опора, и в следващия миг вече се намираше до нея. Тя моментално се пресегна и сграбчи счупения подлакътник, който лежеше на барплота. От него още висяха ивици скоч. Психопатът се изправи на краката си и се обърна към нея. Емили го чакаше. Стисна здраво подлакътника с две ръце (макар че дясната й длан първоначално отказа да й се подчини) и го стовари върху челото му. Някаква атавистична, водена единствено от инстинкта за оцеляване част от нея я накара да преплете пръстите на двете си ръце, защото така щеше да увеличи силата на удара, а това бе добре. В крайна сметка държеше подлакътник за стол, а не бейзболна бухалка.
Звукът, който последва, не беше толкова силен като трясъка от нахлуването му през летящата врата на кухнята, но също отекна в помещението, навярно защото дъждът почти беше престанал. За момент не се случи нищо друго. После кръвта шурна и обля челото му, а помътнелите му очи я изгледаха недоумяващо.
— Не — промълви вяло Пикъринг и протегна ръка, за да й отнеме подлакътника, който държеше.
— Да — натърти тя и отново замахна, този път странично в мощен режещ удар. Пръстите на дясната й ръка не издържаха и се разтвориха в последния момент, обаче лявата продължи да стиска здраво импровизираното оръжие. Краят му — назъбен и със стърчащи трески на мястото, където подлакътникът се бе отчупил — се заби в дясното слепоочие на мъжа. Този път кръвта бликна отведнъж, а главата му се килна настрани и едва не се долепи до лявото му рамо. Яркочервени капки се търкулнаха надолу по бузата му и паднаха на покрития със сиви плочки под.