Черна неделя

Виетнамците оправиха ръката на Ландър в болница в покрайнините на Ханой — гола сграда, боядисана отвътре в бяло, с тръстикови завеси на местата на избитите прозорци. Не свършиха добра работа. Хирургът със зачервени очи, който се зае с Ландър, нямаше опит в пластичната хирургия и не можа да промени червения паяк, положен върху масата му. Разполагаше и с много малко упойка. Но имаше жички от неръждаема стомана, търпение и превръзки и не след дълго ръката се раздвижи. Лекарят говореше английски и го упражняваше, като водеше с Ландър влудяващо досадни разговори, докато дълбаеше ръката му.

Ландър отчаяно търсеше нещо, с което да отвлече вниманието си, и докато траеше операцията, гледаше навсякъде, освен към ръката си. В ъгъла на операционната забеляза стар апарат за реанимация, френско производство, очевидно неизползван. Задвижваше се от двигател с прав ток. Задъхан се заинтересува от него.

Лекарят обясни, че моторът е изгорял и никой не знае как да го поправи.

Насочвайки вниманието си към всяко ъгълче, където би могъл да избегне болката, Ландър заговори за бобини и как се пренавиват. По лицето му бяха избили едри капки пот.

— Ще можеш ли да го поправиш? — Лекарят сбърчи чело. Връзваше малко възелче. Не по-голямо от главичката на мравка, не по-голямо от пулпата на зъб и по-голямо от ослепителното слънце.

— Да. — Ландър заговори за медни проводници и навивки. Прекъсваше някои думи по средата.

— Готово — рече лекарят. — Това е всичко засега.

Мнозинството от американските военнопленници се държаха по възхитителен начин. Изтърпяваха години, за да се върнат в родината си със стегнат поздрав над хлътналите очи. Бяха волеви мъже, със силно, издръжливо его. Бяха хора, за които вярата беше нещо възможно.