Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

1

Положиха я за сетен покой в едно претъпкано гробище, където сякаш дори на надгробните паметници не им достигаше въздух.

Опелото бе самотно и тъжно — като целия й живот. Братята й от Бруклин. Бакалинът от ъгъла, при когото пазаруваше на кредит. Гледайки как я спускат в тъмнината на един свят без прозорци, Деймиън Карас зарида от скръбта, която бе отлагал тъй дълго.

— Ах, Дими, Дими…

Вуйчо му го прегърна през рамото.

— Нищо, сега тя е в рая, Дими. Сега е щастлива.

О, Боже, нека да е така! Моля те, Боже! От сърце ти се моля, нека да е така!

Изчакаха го в колата докато той стоеше над гроба. Не можеше да понесе мисълта, че ще я оставят сама.

На път към гара Пенсилвания той слушаше как вуйчовците му говорят за нейните болести с неравен емигрантски акцент.

— … емфизема… не биваше да пуши… знаеш ли, че аз едва не умрях миналата година?

Гневни изблици напъваха да изригнат от устните му, но той стискаше зъби и се срамуваше. Погледна през стъклото — минаваха край центъра за социални помощи, където тя ходеше през мразовитите зимни утрини да получи мляко и чувал картофи, докато той се излежаваше в леглото; зоологическата градина в Сентръл парк, където тя го оставяше през лятото и отиваше да проси до фонтана пред хотел „Плаза“. На минаване край хотела Карас избухна в ридания, после преглътна спомените, избърса влагата на парливите угризения. Запита се защо обичта е чакала толкова дълго, чак до момента, когато не може да я докосне, когато рамките на човешката близост и смирението са се свили до размерите на отпечатаната картичка от опелото, пъхната в портфейла му: В памет на…

Знаеше отговора. Тази скръб беше стара.

Пристигна в Джорджтаун навреме за вечеря, но нямаше апетит. Крачеше напред-назад из стаята си. Приятели йезуити идваха да изкажат съболезнования. Не се задържаха дълго. Обещаваха да се молят за нея.