Накарай ме
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Jack Reacher #20
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-393-7
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Накарай ме». Краткое содержание книги:
Ричър няма нищо против да помогне в едно случайно започнало разследване. Какво толкова би могло да стане? Съвсем скоро обаче невинната разходка се превръща в зловещо пътуване в сърцето на мрака — от престъпните гета на Лос Анджелис, Сан Франциско и Чикаго до най-скритите нива на киберпространството. Джак Ричър се изправя пред невъобразим кошмар. Но той никога не се е плашил. И никой не може да го накара да спре — да търси отговори и да раздава правосъдие.
Наоколо беше равно, постройките бяха ниски, а оградата беше висока. Нямаше кой да ги види.
— Опитвам се да пресметна за колко време ще пристигне полицията в такъв квартал. Имам предвид, след като се включи алармата.
— Между двайсет минути и никога, предполагам — отговори Ричър.
— Значи можем да си дадем десет минути. Нали? Влизаме и излизаме, бързо и съсредоточено. Имам предвид, че това дори няма да е престъпление. Двамата с него работим заедно. Той няма да повдигне обвинения срещу мен. Особено при такива обстоятелства.
— Не знаем какво търсим — отбеляза Ричър.
— Хвърчащи листа, бележници, тефтери, записки — каквото и да е, на което може да е оставил бележка. Да съберем всичко, така че да можем да го разгледаме, след като си тръгнем.
— Добре — съгласи се Ричър. — Ще трябва да разбием някой прозорец.
— Кой?
— Този на вратата ми харесва. Малкото прозорче най-близо до бравата. Така ще можем просто да влезем.
— Давай — каза Чан.
Прозорчето беше в долния ляв ъгъл на квадрата, в който стъклата бяха подредени три по три — беше малко ниско за лакътя на Ричър, но не и невъзможно, ако приклекнеше и нанесеше прав удар с него. След това щеше да му се наложи да избие останалите парчета, да промуши ръката си навътре до рамото, да я свие в лакътя и да я протегне към бравата от вътрешната страна. Той хвана бравата и я завъртя, за да изпробва тежестта на механизма и да пресметне колко здраво ще трябва да я стисне.
Вратата беше отключена.
Отвори се плавно навътре над изтривалката в преддверието. На касата имаше контакт за алармата. Миниатюрно бяло топче и жица, боядисана в същия цвят като касата. Ричър се ослуша за предупредителен сигнал. Обикновено се чуваше писукане в продължение на трийсет секунди, през които собственикът на дома да стигне до конзолата и да набере кода за изключване.
Сега не се чуваше нищо.
Нито звук.
— Нещо не е наред — каза Чан.
Ричър пъхна ръка в джоба си и стисна своя „Смит & Уесън“. Беше с автоматично зареждане и нямаше ръчен предпазител. Значи беше готов за стрелба. Трябваше само да го насочи и да натисне спусъка. Той прекоси преддверието и влезе в кухнята. Беше празна. Всичко изглеждаше на мястото си. Нямаше следи от борба. Той продължи към коридора. Входната врата беше точно срещу него. Слънцето се беше спуснало още по-ниско. Къщата беше изпълнена със златиста светлина. И неподвижен въздух, и тишина.
Той усети как Чан пое наляво зад гърба му и пристъпи надясно, в коридор с четири врати — голямата спалня, банята, обзаведената стая за гости и втората стая за гости, която беше превърната в офис. Всички бяха празни, всичко изглеждаше на мястото си и нямаше никакви следи от борба.
Той посрещна Чан в коридора до входната врата. Тя поклати глава и каза:
— Все едно е излязъл за малко, за да си вземе пица. Дори не е заключил вратата.
Конзолата на алармата беше на стената. Беше монтирана наскоро. На дисплея имаше часовник и зелена светлина, която не мигаше.
Алармата не беше включена.
— Да приберем това, за което дойдохме — каза Ричър.
Той тръгна обратно към малката стая, която беше напълно обзаведена — лавици на стената, шкафове с чекмеджета под тях и бюро с един и същ фурнир от светъл явор, компютър, телефон, факс и принтер. Ричър предположи, че мебелите бяха купени заедно, като инвестиция за новата кариера.
„Имаме офиси във всички големи градове.“
Мебелировката в скандинавски стил изглеждаше комфортно. Офисът беше подреден. Не се виждаха разхвърляни неща.
И не се виждаше хартия. Нямаше нито бележници, нито тефтери, нито бележки, нито хвърчащи листа.
Ричър спря.
— Този човек е работил като полицай и федерален агент — заяви той. — Говорил е с часове по телефона. Казвали са му да изчака, преди да го свържат. Как е възможно да го е правил, ако няма химикалка и бележник в ръцете си? За да си записва, да си рисува и да убива времето. Това със сигурност е навик, който ти остава.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че това тук не изглежда както трябва.
Той се наведе към шкафовете под лавиците. Отвори ги един по един. В първия имаше резервни касети с тонер за принтера. Във втория имаше резервни касети с тонер за факса.
А в третия имаше резервни бележници.
И точно до тях имаше резервни тетрадки със спирала, все още в пакети по пет, а зад тях имаше резервни кубчета с листчета за бележки — недокоснати и твърди, по десет сантиметра във всяка посока.