Вечна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софт Прес
- ISBN: 978-954-685-870-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вечна». Краткое содержание книги:
Животът й е достатъчно объркан и преди да срещне новия си съученик — Деймън Огъст. Той е потаен, изкусително красив и нечовешки талантлив. Евър е привлечена и същевременно ужасена от него, защото за пръв път среща човек, чиито мисли и аура са недостъпни за нея. А присъствието и докосването му карат целият хаос от чужди мисли в главата на Евър да стихне.
Светът на своенравния и енигматичен Деймън е изпълнен с тайни и загадки, а когато Евър решава да го последва, се оказва въвлечена в опасно приключение, което може да й струва живота, но и да разкрие невероятната истина за това каква е дарбата й и как да я използва.
Заравям нос в букета, който ми донесе — двайсет и четири лалета, всичките червени. И въпреки че тези цветя не се славят с особен аромат, от моите се носи странен, сладък, тежък и замайващ мирис. Вдишвам го дълбоко, загубвам се в уханието му и тайно си признавам, че харесвам Деймън. Наистина го харесвам. И не мога да променя този факт. Това е самата истина. И колкото и да се преструвам, че не е така, истината си остава истина.
Преди Деймън да се яви на хоризонта, аз се бях обрекла на самота. Не че идеята никога повече да нямам връзка с момче и да не се доближавам до друг човек ми харесва. Но как да тръгна по любовни срещи, когато физическият допир е толкова мъчителен за мен? Как да се сближа с някого, когато във всеки момент знам какво си мисли той за мен? И съм напълно лишена от възможността да анализирам, отгатвам или предполагам тайното значение на всичко, което той прави и казва?
И въпреки че на пръв поглед изглежда примамливо да четеш мисли, да виждаш енергии и аури, всъщност не е много приятно, вярвайте ми. Бих дала всичко, за да си върна стария живот, да бъда нормална и наивна като всяко друго момиче.
Защото има моменти, когато мислите дори и на най-добрите ти приятели не са особено ласкателни. Но не можеш просто да натиснеш копчето и да ги изключиш, нали? А се иска много силен дух, за да прощаваш непрекъснато.
Ето кое ме привлича така силно към Деймън. Той е като изключено радио, единственият, когото не мога да прочета, единственият, който може да накара другите гласове в главата ми да замлъкнат. Но независимо че до него се чувствам прекрасно като една истинска, жива и нормална Евър, няма как да си изкривя душата и да не призная, че не виждам нищо нормално във всичко това.
Сядам на една пейка до басейна и разстилам полата на роклята си така, че плохите й да блеснат с цялата си красота. Заглеждам се във вълничките на непрекъснато изменящата формата и цвета си вода и в прозрачните кълба, които се носят по блестящата на слънцето повърхност на басейна. Невероятната водна феерия ме завладява дотолкова, че не забелязвам появата на Деймън.
— Ето къде си се скрила — усмихва се той и аз усещам блажената му топлина да събужда всяка моя клетка.
— Чудесно парти. Радвам се, че се самопоканих — сяда до мен той.
Веднага зарейвам поглед напред, дори не го поглеждам. Знам, че чака отговор, но съм прекалено нервна, за да говоря.
— Справила си се много добре с костюма на Мария–Антоанета — уверява ме той и прокарва пръст по дългото черно перо, което боднах в русата перука буквално в последния момент.
Усещам затягащия се възел в стомаха си и стискам устни — обичайният ми тик. Толкова съм изплашена, че съм готова да стана и да избягам оттук. Поемам дълбоко въздух и това, както винаги, ме отпуска. Сега вече мога да си разреша да поживея още малко, не много — само още една нощ.
— Ти също си се справил с граф Ферсен — казвам накрая.
— Моля те, наричай ме Аксел — засмива се той.
— Направиха ли ти отстъпка за дупката от молци? — кимам към разръфания плат на рамото му, но си замълчавам за разнасящата се от стария жакет миризма на мухъл.
Той ме поглежда и очите му погалват моите.
— Дупката не е от молец, а от артилерийски огън.
— Доколкото си спомням, в тази сцена ти преследваше някакво тъмнокосо момиче. — Стрелкам го с поглед и неволно си припомням времето, когато флиртът беше приятна и лесна работа за момичето, което някога бях.
— Не, в последната минута преправиха сценария — усмихва се той. — Не са ли се допитали до теб?
Вдигам ръка и прихвам. Колко е приятно да си нормално момиче и да водиш нормален разговор при нормални обстоятелства!
— В новата версия сме само аз и ти. Ах, Мария, трябва да пазиш хубавата си главица.
Върхът на показалеца му докосва лицето ми, чертае въображаема линия по врата и оставя прекрасна топла гъделичкаща следа под лъжичката ми.
— Защо не се нареди на опашката пред онази врачка? — прошепва той, докато пръстите му пътуват около брадичката, скулите и по извивката на ухото ми. Устните му са толкова близко, че дъхът ни се среща и смесва.
Вдигам рамене и свивам устни, искам да спре да говори и да ме целуне.