Кръвни връзки

Мика се присъедини към моите „роднини“ и мен, като не спираше да разговаря с всеки от нас. Еди му отговаряше учтиво, кимаше и задаваше въпроси, но в очите му все още се долавяше смътна напрегнатост. Отначало Джил изглеждаше стеснителна, но след като Мика започна да се шегува с нея, накрая и тя се отпусна и започна да се държи по-топло с него.

Колко странно, помислих си, че Еди и Джил се приспособяват към тази ситуация по-лесно от мен. Бяха се озовали в странно обкръжение, сред различна раса, но въпреки това се намираха в позната за тях обстановка, като столови и шкафчета за лични вещи в коридорите. Веднага заиграха ролите си и изпълняваха правилата без никакви затруднения. Докато аз, макар да бях пропътувала половината свят и живяла къде ли не, не се чувствах на своя територия в среда, която за всички останали беше нещо най-обикновено.

Независимо от всичко, не ми отне много време да разбера как функционира училищният живот. Алхимиците бяха обучени да наблюдават и да се адаптират, и независимо, че училищният живот бе непознат за мен, бързо схванах до какво ще се свежда ежедневието ми. Не се страхувах да говоря с хората — бях свикнала да подемам разговори с непознат и да обяснявам защо не се вписвам в ситуацията. Но знаех, че за едно нещо трябва повече да се постарая.

— Чух, че семейството й ще се премести в Анкоридж. — Още не бяхме приключили с обяда по време на опознавателната обиколка. До мен седяха две момичета, деветокласнички, заети с клюки за тяхна приятелка, която днес не се била появила.

Очите на другото момиче се разшириха от ужас.

— Сериозно? Аз щях да умра, ако трябваше да се преместя там.

— Не зная — обадих се замислено, докато ровех из храната в чинията си. — При цялото това слънце тук и ултравиолетовите лъчи, Анкоридж направо ми звучи като място за дълголетници. Там няма да ти е нужен толкова слънцезащитен крем, така че ще е и по-евтино.

Мислех, че забележката ми е много остроумна, но като вдигнах глава, срещнах смаяните им погледи. От израженията им ставаше ясно, че според момичетата не бих могла да изтърся по-смахнат коментар.

— Предполагам, че не би трябвало да казвам всичко, което ми идва наум — промърморих на Еди. Бях свикнала да бъда пряма в общуването си с околните, но изведнъж ми хрумна, че едно просто: „Да бе, абсолютно!“ навярно щеше да е правилният отговор. Имах малко приятели на моята възраст и бях изгубила тренинг.

Еди ми се ухили.

— Не зная, сестричке. Ти си много забавна такава, каквато си. Продължавай все така.

След обяда групата ни се върна в централния кампус, където се разделихме, за да се срещнем със съветниците по учебната част и да планираме програмата си за отделните предмети. Когато седнахме с моята съветничка, весела млада жена на име Моли, не бях изненадана да видя, че алхимиците бяха изпратили учебното ми досие от някакво измислено училище в Южна Дакота. Отбелязаните в него учебни предмети отговаряха на тези, които бях изучавала при домашното си обучение.