Ударите на съдбата
- Автор: Найденов Донко
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: е-Книги
- ISBN: 978-954-497-053-6
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Ударите на съдбата». Краткое содержание книги:
А отсреща, в подножието на хълма, където беше гробището, се случваше нещо неописуемо, нещо изключително зловещо, изродено и гнусно, което умът ми все още отказваше да приеме в истинските му стойности! Там, в този осквернен от злите сили некропол, на светлината на призрачната луна видях ясно как ОГРОМНИ ОРДИ ОТ МЪРТЪВЦИ ИЗЛИЗАТ ОТ ГРОБОВЕТЕ СИ и се стичат като черна лава по тъмните улици на селото! Възкръсналите се придвижваха с разкривените си, патологични, пъплещи походки, подреждайки се в някаква пъклена закономерност, завземайки бавно и методично всяка една уличка, като лека по-лека приближаваха централната зона. Чувах отчаяни човешки стонове, наред с чупене на стъкла и разбиване на врати. Откъм катедралата се извиваше грозна мелодия, която сякаш теглеше и приветстваше мъртъвците да пристъпват все по-напред, а някъде зад нас, където трябваше да се намира Сборището, продължаваха да ехтят злокобните, убийствени и магьоснически слова, извисяващи се като гибелна тягост над цялата гротескна епопея.
— Да убиете татко? — недоумяваше Том.
— Да убием баща ти и той, Хенри, да се представя за него пред обществото.
— И ти се съгласи! Така ли?
— Не, не бях съгласна. Не можех да направя такова нещо. Тогава той ми каза, че сам ще го направи. Не искаше да ме измъчва с подобни дела.
— Как го уби?
— Бяхме планирали всичко. Когато Рандолф дойде от запас, му предложих той да занесе вечерята на Хенри, за да го види. Щом Рандолф взе храната и тръгна по стълбището за подземието, аз започнах да удрям с желязо по металните тръби в банята.
— Удряла си по металните тръби?! Сега разбирам.
— Така трябваше да предупредя Хенри, че брат му идва към него. След това не знам, какво е станало, защото си легнах. Но не успях да заспя. Късно вечерта дойде Хенри и ми съобщи, че всичко е минало добре. Повече не говорехме по тази тема. Все пак се молех Рандолф да е жив. Да се е съгласил да смени самоличността си и да е заминал за Швейцария. Не исках да узнавам какво точно се е случило в онази нощ. Не исках да мисля, че Хенри е убиец. Исках просто той да е… да е Рандолф. Това е.
— Вие нямахте ли съвест? Нали ме учехте, че едно от най-добрите качества на човека е добротата?
— Това беше единствената ни грешка — след този отговор на Летисия, Том си помисли, че отново ще изпусне парата, но в другия миг се съвзе и продължи:
— Какво стана след това?
— На следващия ден той напусна армията и почти веднага заминахме за Лос Анджелис, където с парите на Рандолф купихме къща. Аз повече не се върнах в Прегин. Той ходи няколко пъти, за да изтрие следите от престъплението и да събере багажа. Когато се прибра ми сподели, че се е отървал от трупа и в същото време си е подготвил визата и билета за Швейцария.
— Изхвърлил го е в кладенеца.
— Кое?
— Тялото на Рандолф. На истинския ми баща.
— Не знам какво е направил, защото никога не говорехме за това. По-късно започнахме бизнес, като купихме малко предприятие. Хенри или по-точно — Рандолф, както вече се наричаше, беше амбициозен, вървеше му добре в работата и постепенно превърна малкото ни предприятие в огромна компания. Той ни дари с любов и щастие — неща, които едва ли Рандолф щеше да ни даде. Аз вече не се чувствах робиня в собствения си дом, ти порасна в обич и грижи, изучи се и след това пое компанията. Искам да ти кажа, че аз никак не съжалявам за станалото. Ние с Хенри заслужавахме да бъдем щастливи.
От гърлото на Том отново проехтя звучна въздишка:
— Но, мамо, не чувстваше ли, че това е нечисто щастие? Тези пари, имоти и компании, които имаме, са покварени, порочни, те са на основата на брутално убийство.
— Не и когато намериш щастието, което заслужаваш. Аз живях добре с този човек и съм доволна от него. Ти също трябва да си доволен, без значение дали ти е истински баща или не — Летисия вече говореше с възторг.
— Бях доволен. Сега се чувствам предаден. В момента си мисля, че сте ми се подигравали през цялото време. А това боли най-вече, когато те предадат твоите най-близки хора. Имам чувството, че всичко, което притежаваме, е някак си изродено, незаслужено.
— Искам да затварям! Нямам желание да разговарям повече по тази тема — каза ядно Летисия и рязко затвори телефона!
Том остана няколко минути със слушалката в ръка. До него Тревор бе чул всичко, но и този път не смяташе за редно да се намесва.
Вечерта в къщата на градоначалника, малко преди лягане, Том отново се зачете в дневника.
Брат ми ме прие да живея в мазето. При влагата и насекомите. Може би съм му благодарен за храната, но искам малко по-голямо уважение от негова страна.
Следваха отново отчаяни стонове от типа:
Не мога да имам деца! Това, което исках най-много, единствената ми надежда в този живот угасна. Защо все на мен ми се случват нещастията?
По-надолу пишеше следното:
Летисия е чудесно момиче. Тя е единственото хубаво нещо в този мрачен дом. Когато съм с нея, времето минава толкова бързо. Но тя е бременна, скоро ще има дете. Детето на брат ми!
Летисия ще роди детето на Рандолф. А той, както винаги, не е с нея. Но аз винаги ще бъда до тази прекрасна жена. И в най-самотните моменти. Защото я обичам. Аз я обичам, по дяволите!
Детето е много хубаво. Не мога да му се нарадвам. Зная обаче, че не е мое и няма да бъде мое, защото аз съм злощастен пленник на съдбата.