Драконът на Арканите
- Автор: Певел Пиер
- Серия: Остриетата на Кардинала #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконът на Арканите». Краткое содержание книги:
От прозореца на един стар етаж в Лувъра Ла Фарг гледаше към Храмовия замък и под бледата и синкава светлина на звездите различаваше лесно величествения силует на кулата на Храма.
Висока петдесетина метра, тя беше видима почти отвсякъде в Париж и изпъкваше ясно, когато падаше мрак, благодарение на светлината, която блестеше на пирамидалния ѝ покрив. Това беше светлина от голям фенер, в който имаше солер — алхимичен камък, наричан още „камъка от Бохемия“, тъй като само алхимиците от това кралство познаваха тайната му. Солерите — които бяха открити съвсем наскоро — озаряваха околността с буен пламък и имаха само един недостатък: процесът на създаването им беше колкото опасен, толкова и скъп. Този от кулата на Храма беше бял и както повечето други подобни в Париж служеше за направляване на виверните. Над Лувъра гореше син; червен — над Кардиналския дворец; а много скоро жълт солер щеше да се появи над „Пощенска служба Гаже“.
Вперил взор в далечния фенер на шатленките, капитанът на Остриетата чакаше сам и търпелив.
Най-после чу стъпките на Балардийо, който приближи.
— Маркиз Д’Обремон си тръгна от краля, капитане. Той ми предаде това за вас.
— А настоятелката Дьо Восамбр?
— Кралят я задържа при себе си.
Без да обръща глава от прозореца, Ла Фарг взе писмото, което Балардийо му връчи, отвори го и го прочете.
— Тя е отрекла — рече той и вдигна глава.
Насочвайки отново поглед към кулата на Храма, капитанът смачка хартията в юмрука си и добави натъртено:
— Сега не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че те ще успеят.
Вратата, която посочи Сен Люк в едно от подземията в кулата на Храма, водеше към тясно стълбище. След като слезе по него, Марсиак намери малка квадратна стая и няколко ниски врати.
— Анес? — провикна се той. — Анес, тук ли си?
— Никола? Ти ли си?
— На вашите услуги, баронесо.
Благодарение на ключовете от тъмничаря той отвори вратата, иззад която се обади Анес, и освободи младата жена.
Веднага тръгнаха на обратно.
— Бога ми, Никола! Колко се радвам, че те виждам…
— Аз също…
— Вероятно това е обяснението, че една от ръцете ти опасно се приближава до бедрото ми…
— Съжалявам. По навик.
— Тя продължава да лази надолу, Марсиак…
— Мръсница…
Анес предпочете да се отстрани от гасконеца, преди да бъде принудена да му счупи пръстите, което щеше да развали радостта от щастливата среща.
— Значи наистина съм видяла Балардийо на покрива този следобед, когато пристигах тук!
— Той беше.
— Помислих си, че полудявам. Предполагах, че е мъртъв, знаеш ли?
— Съвсем жив си е.
Посочвайки ѝ пътя, той продължи:
— Да вървим, баронесо. Все още не сме се измъкнали, а времето е малко.
— Нали не си сам тук? — запита Анес, докато го следваше по стълбите.
— Не. Ленкур и Сен Люк също участват.
Намериха мелеза, който ги чакаше в залата за мъчения, и минавайки оттам, баронеса Дьо Водрьой забеляза трупа на двуглавия драк, който лежеше в локва черна кръв.
— Виждам, че сте се запознали с домакина на кулата.
— Той ни устрои незабравимо посрещане — отговори Марсиак.
Побързаха да се присъединят към Ленкур, който в полумрака на партера се беше облегнал на стената, близо до входната врата. Младежът дебнеше през открехнатата порта и държеше в двете си ръце по един пистолет.
Усмихна се, когато забеляза, че макар чертите на лицето ѝ да изглеждат опънати, Анес дьо Водрьой несъмнено е напълно здрава.
— Радвам се да ви видя — рече той.
— Благодаря — отвърна тя. — Аз също.
Ленкур ясно съзря в какво състояние са другите двама след сражението с чудовището, но не си позволи никакъв коментар.
— Часовите видяха, че малката врата в градината не е заключена — заяви той. — Вървете. Скоро ще обявят тревога.
— Вие няма ли да дойдете? — учуди се Анес, като видя, че той се отмества, за да им даде възможност да минат.
— Ще ви настигна на мястото, където ви чакат конете, не се безпокойте.
Сен Люк се усмихна разбиращо, след това даде знак на Марсиак и на Анес бързо да го последват.
Ленкур затвори вратата подир тях. Изчака малко, колкото да се убеди, че не са ги забелязали и не е необходимо да се връщат спешно в кулата. После се отдалечи и вече съвсем сам пое нагоре по витата стълба, която се издигаше към една от ъгловите кулички на сградата.
В Лувъра Ла Фарг не можеше да види ясно какво се случва на върха на кулата на Храма. Не забеляза как Ленкур изненада и халоса един часови на кръговия път. Не забеляза също как той задържа Черния гвардеец да не падне от високото. Нито как покри с голямо розово парче плат фенера, в който се намираше ослепителният солер на шатленките.