Жестокият месец
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-276-8
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Жестокият месец». Краткое содержание книги:
Пролет е и в идиличното планинско селце Трите бора всичко се пробужда за нов живот. Но април се оказва жесток и безмилостен. Преди да отключи вратите към дългоочаквано ново начало, месецът поднася смърт.
Навръх Великден няколко от жителите на селцето се събират в прокълнатото имение на хълма, за да проведат спиритичен сеанс и да очистят старата къща от злото. Но вместо да прогонят духовете от нея, помагат за създаването на още един. Забележителна жена, обичана от всички в околността, умира от страх по време на сеанса. Освен ако не е убита…
Легендарният инспектор Арман Гамаш от квебекската полиция отново поема към Трите бора заедно с екипа си от млади специалисти, за да разплете мистерията. Но сега самият той се бори с призраци от миналото си и с твърде реални врагове от настоящето. И някои от тях може да са в собствения му екип
– Защо говорите английски като британец?
Гамаш вдигна вежди и я погледна леко изненадано.
– Това ли е отговорът на моя въпрос? – попита я с лека усмивка.
– Не, професоре. Но е нещо, което отдавна искам да ви попитам и все забравям.
– Следвал съм в „Кеймбридж“. История.
– И сте ошлайфали там английския си.
– Там научих английски.
Сега Клара се изненада.
– Не сте ли говорели английски преди „Кеймбридж“?
– Едва връзвах две приказки на кръст.
– И кои бяха те?
– „Огън по клингоните“ и „О, боже, адмирале, ужасно е“.
Клара изсумтя.
– Постоянно гледах американска телевизия. Най-вече два сериала.
– „Стар трек“ и „Пътуване до дъното на морето“.
– Ще се изненадате колко безполезни се оказаха тези две фрази в Кеймбридж. Макар че „О, боже, адмирале, ужасно е“ може да се използва в напечени ситуации.
Клара се засмя и си представи младия Гамаш в „Кеймбридж“. Кой отива в чужда държава на другия край на света, без да знае езика?
– Е? – настоя Гамаш и стана сериозен.
– Мадлен беше прекрасна във всеки смисъл на думата. Лесно спечелваше симпатиите на околните и подозирам, че е било лесно да се влюбиш в нея. Не мога да повярвам, че някой би поискал да я убие.
– Заради качествата, която тя притежаваше, или заради тези, които убиецът не е имал?
„Това е въпросът“ – помисли си Клара. Да приеме, че е станало убийство, означаваше да приеме, че има убиец. И то сред тях. Близо. Някой, който почти със сигурност е бил в стаята. Един от онези усмихнати познати хора е криел толкова жестоки мисли, че е могъл да убие.
– Мадлен от колко време живееше тук?
– Всъщност живееше извън селото. Натам. – Клара посочи тучните хълмове. – С Хейзъл Смит.
– Която е била на сеанса снощи. С някоя си Софи Смит.
– Дъщеря ѝ. Мадлен отиде да живее при тях преди около пет години. Бяха стари познати.
В този момент Люси дръпна каишката. Клара видя съпруга си да маха от вратата на двора им, огледа се за коли и откопча каишката. Възрастното куче хукна през площада и се хвърли върху стопанина си, който се преви на две. Чак Гамаш го заболя. Питър се изправи и докуцука до пейката с два кални отпечатъка от лапи между краката.
– Здравейте, инспекторе. – Подаде ръка с неочаквано официален жест. Гамаш стана и я стисна енергично. – Тъжно – измърмори художникът.
– Така е. Тъкмо обяснявах на Клара, че е възможно мадам Фавро да не е починала от естествена смърт.
– Защо така мислите?
– Вие не сте били там, нали? – попита Гамаш, сякаш не е чул въпроса на Питър.
– Не. Снощи имахме гости за вечеря и останах да разтребя.
– Щяхте ли да отидете, ако можехте?
Питър отговори, без дори да се замисли:
– Не. Не одобрявах този сеанс. – Дори в собствените си уши прозвуча като проповедник от деветнайсети век.
– Питър се опита да ме убеди да не ходя – обясни Клара и хвана ръката на мъжа си. – Беше прав. Не трябваше да го правим. Ако бяхме стояли по-далеч от там – кимна към къщата на хълма, – Мадлен щеше да е още жива.
„Може би – помисли си Гамаш. – Но за колко време?“
Има неща, от които човек не може да избяга, и смъртта е едно от тях.
Бовоар изчака и последният от криминалистите да си събере багажа, после излезе от спалнята и затвори вратата. Откъсна парче жълта найлонова лента от едно руло и го залепи отвън. Сложи повече парчета, отколкото използваше обикновено. Изпитваше вътрешна нужда да запечата сигурно онова, което бе в стаята. Жан Ги Бовоар никога не би го признал, разбира се, но бе усетил, че нещо расте. И колкото по-дълго останеше тук, толкова повече щеше да расте то. Предчувствие. Не, не предчувствие. Друго беше.
Празнота. Бовоар имаше усещането, че в душата му е зейнала дупка. Изведнъж осъзна, че ако остане тук още малко, тя ще се превърне в бездна.
Изпита непреодолимо желание да се махне. Погледна Изабел Лакост и се почуди дали и тя се чувства така. Познанията ѝ по вещерство бяха подозрително добри. След като измънка едно „Аве, Мария“, Бовоар се дръпна назад, за да се наслади на произведението си. Ако знаеше за художника Кристо[29], който бе опаковал Райхстага, можеше да види известни прилики. Светът му се стори много по-светъл, а въздухът – много по-свеж, след като запечата тази гробница. Дори ревът на придошлата Бела Бела му звучеше някак успокоително. Естествено.
29
Христо Владимиров Явашев (Кристо) е световноизвестен скулптор и художник, прочут с оригиналните си пространствени художествени инсталации, по които дълги години работи заедно със съпругата си Жан-Клод (1935–2009). Роден в Габрово през 1935 г., той емигрира през 1957 г. – б. р.