Островът на изгубените [bg]

Трябва да е сън, каза си Мал. „Няма как да се случва наистина". Тя седеше край живописно езеро, на каменния под на древен, полуразрушен храм, и ядеше най-сочната ягода на света. Гората наоколо бе потънала в пищна зеленина, а ромонът на водата, която се плискаше в краката й, навяваше мир и спокойствие. Дори въздухът беше свеж и ароматен.

- Къде съм? - попита тя на глас и протегна ръка към едрото грозде във великолепната кошница за пикник.

- Вече от няколко дни си в Аурадон, а това е Омагьосаното езеро - отговори й момчето, седнало до нея.

Преди той да заговори, тя дори не подозираше за присъствието му, а сега й се прииска изобщо да не го е виждала. Това момче беше най-лошото в цялата работа, каквато и да беше въпросната работа. Висок, с разрошена меднокестенява коса и красив до болка, с усмивка, която разтапяше сърцата и би накарала всяко момиче да припадне.

Мал обаче не беше всяко момиче и започваше да се паникьосва, сякаш беше хваната в капан. И то в Аурадон. И може би не беше сън...

- Кой си ти? - сопна му се тя. - Да не си някакъв принц?

Хвърли поглед към фината му синя риза с избродиран малък златист полумесец.

- Знаеш кой съм - отвърна момчето. - Аз съм ти приятел.

Мал веднага се успокои.

- Значи наистина сънувам - заяви тя с хитра усмивка. - Защото аз приятели нямам.

Той се натъжи, но преди да успее да й отговори, над тях прогърмя глас, който наруши покоя около езерото, смрачи небесата и развълнува водата.

- ГЛУПАЦИ! ИДИОТИ! КРЕТЕНИ!

Мал се стресна и се събуди.

Майка й отново крещеше от балкона по слугите си. Злодеида управляваше Острова на изгубените така, както вършеше всичко останало - вдъхвайки страх и ужас, да не говорим за постоянния запас от любимци. Мал беше свикнала с крясъците, но въпреки това събуждането й бе доста грубо. Сърцето й още думкаше в гърдите от кошмара, когато отметна пурпурните сатенени завивки.

Защо изобщо беше сънувала Аурадон?

Що за тъмна магия бе изпратила в съня й красив принц, който да си говори с нея?

Мал разтърси глава и потръпна, опитвайки да се отърве от представата за трапчинките му, когато се усмихнеше, а звуците на ужасените селяни, които умоляваха Злодеида да се смили над тях, й подействаха успокояващо. Тя се огледа и с удоволствие се увери, че е точно там, където би трябвало да бъде - в собственото си огромно легло с желязна рамка, с гаргойли на всеки ъгъл и с кадифен балдахин, който бе провиснал толкова ниско, че почти падаше върху нея. В стаята на Мал беше винаги сумрачно - точно както небето над Острова бе винаги облачно и начумерено.

Гласът на майка й гърмеше от балкона, от което подът на стаята й се разтресе, а в следствие на това лакираният в лилаво скрин внезапно се отвори и лилавото му съдържание се изсипа навън.

Когато Мал си харесаше някакъв цвят, тя държеше на него, а многобройните нюанси в лилавата част на спектъра я бяха привлекли неустоимо. Лилавото беше цветът на загадките и магиите - меланхоличен и мрачен, без да изглежда скучен и обикновен като черното, което носеха почти всички злодеи. Ако питаха Мал, лилавото бе новото черно.

Тя тръгна към балкона, подминавайки надвисващия гардероб без врати, от който лъснаха последните дрънкулки, които бе откраднала от пазара - бижута от тенеке и стъкълца, лъскави шалчета с разнищени краища, единични ръкавици и всякакви празни шишенца от парфюми. Тя бутна тежките завеси от прозореца и обхвана с поглед Острова и печалния му пейзаж.

Дом, грозен дом.

Островът на изгубените не беше особено голям. Някой дори би казал, че не е нищо повече от прашинка или петънце върху пейзажа, с повече кафяво, отколкото зелено, отрупан с нескопосано построени къщурки и бараки с ламаринени покриви, накачулени една върху друга и непрекъснато застрашени от срутване.