Ничия земя [bg]

— Току-що са ви освободили, нали? — каза тя.

Роджърс сведе поглед към дрехите си. Едва сега му хрумна, че това най-вероятно е стандартен комплект, който всеки затворник получава, преди да излезе на свобода. Нищо чудно правосъдната система да поръчваше дрехи на едро, включително обувки, които бяха толкова малки и неудобни, че никой затворник да не може да избяга с тях. Нищо чудно местните да наричаха тази спирка „Затворническата“. Това обясняваше погледите, които го бяха съпроводили на качване в автобуса.

На Роджърс и през ум не му мина да отвърне на усмивката, но все пак кимна.

— Колко време изкарахте вътре?

Вместо отговор Роджърс вдигна десет пръста. Погледът на жената се изпълни със състрадание.

— Доста време — отбеляза тя и се извърна така, че единият й крак да препречи пътеката и да даде възможност на Роджърс да се наслади на светлата му кожа.

Пътуването продължи почти час, колкото бе разстоянието от затвора до най-близкия град. През цялото време обувката с висок ток се поклащаше хипнотизиращо пред него. Той не отмести поглед от крака й нито за миг.

Пристигнаха на автогарата по тъмно. Роджърс слезе последен. Стъпи на асфалта и се огледа. Приятели или роднини посрещнаха някои пътници. Други изваждаха куфарите си от багажното отделение в задната част на автобуса. Роджърс остана на място и се огледа, както бе правил в двора на затвора. Нямаше приятели или роднини, които да го посрещнат. Нямаше и багаж, който да вземе.

Въпреки това очакваше да се случи нещо.

Младият мъж, който го бе изгледал с неприязън, отиде да вземе чантите — своята и на жената, която пътуваше с него. През това време тя пристъпи към Роджърс.

— Имаш вид на човек, на когото ще му се отрази добре малко развлечение.

Той не отговори. Тя погледна към приятеля си.

— От тук продължаваме в различни посоки. Какво ще кажеш да се позабавляваме? Само аз и ти? Знам едно местенце.

Когато мъжът се появи с дълъг платнен сак и малък куфар, жената го хвана под ръка и двамата тръгнаха нанякъде. Тя обаче се обърна и смигна на Роджърс.

Погледът му проследи младата двойка, която свърна в първата пряка вляво. Роджърс тръгна след тях и зави по същата пряка. Пак докосна главата си и пръстът му проследи същата линия, която бе следвал и преди. Маршрутът му приличаше на речно русло с множество завои.

Продължиха пряка след пряка. Младата двойка крачеше далече пред него. Още малко и Роджърс щеше да ги изгуби. Беше се стъмнило напълно. Двойката зави зад един ъгъл и изчезна от погледа му.