Последната миля [bg]

Вземаше си душ в ъгъла, макар водата да бе или леденостудена, или адски гореща. Спеше на пода, където мърмореше, бълнуваше, ругаеше, крещеше, а накрая хлипаше. Тогава осъзна, че, за добро или зло, хората са социални същества. И могат да полудеят, ако са лишени от общуване.

Марс също едва не полудя в килията. Беше се случило на сто шейсет и деветия ден. Знаеше го със сигурност, тъй като отбелязваше дните с резки, издълбавани с окървавени нокти в бетона. За малко да превърти, но една миниатюрна частица от съзнанието му устоя. И той я използва като спасителен пояс в цунами, като тихо пристанище в страховита буря. Бе насочил мислите си към въображаемата си стара приятелка Татяна. В съзнанието му тя вече бе омъжена с шест деца, фигурата й бе наедряла, а формите й провиснали. Изглеждаше мрачна и нещастна и явно страдаше за него. По онова време обаче тази въображаема приятелка се бе справила отлично със задачата си. Лицето, тялото и любовта й към Мелвин Марс му бяха помогнали да оцелее не само в онзи сто шейсет и девети ден, но и да издържи още сто деветдесет и шест дни.

Когато вратата се отвори, първото лице, което той видя, беше на Татяна, наложено върху сто и петдесет килограмовото тяло на надзирателя, млад расист, известен с прозвището Гадняра. Надзирателят му нареди да размърда мулатския си задник, ако не иска да се храни през сламка до края на дните си.

Когато излезе от карцера, Марс вече беше друг човек. Зарече се никога да не прави нещо, заради което да се върне тук. Би предпочел смъртта пред карцера. Престоят в него му се струваше по-мъчителен от стаята за екзекуции.

Стаята за екзекуции.

Намираше се в дъното на коридора, който наричаха „Последната миля“. Не беше толкова дълъг, разбира се. Не надхвърляше двайсет негови крачки, което беше добре, защото повечето осъдени на смърт припадаха, преди да го извървят. Тогава се намесваха едрите надзиратели, които ги подхващаха и им помагаха да стигнат до стаята за екзекуции.

Нямаше никакво значение дали осъдените проявяват кураж, или припадат от страх пред лицето на смъртта. Щатът Тексас ги екзекутираше и в двата случая.

Върховният съд бе обсъждал необичайно жестоките аспекти на умъртвяването посредством смъртоносна инжекция, регистрирани в няколко случая, при които осъдените бяха преживели жестока агония, преди да издъхнат. Съдът осъди агонията, но позволи тази практика да продължи. В края на краищата жертвите на престъпниците също бяха изпитали ужасна болка. Нима справедливостта не изискваше да я изпитат и техните убийци? Дори Марс намираше тази логика за правилна. Надяваше се само неговият край да дойде без усложнения.

Стаята за екзекуции беше тясна. Стените й бяха боядисани в жизнерадостни тюркоазни нюанси, а блиндираната й врата изглеждаше толкова абсурдно. В крайна сметка тук екзекутираха хора, а не им предлагаха ваканция на Карибите.