Венецианското предателство [bg]

Гневът управляваше действията му.

Мечът изсвистя във въздуха и спря на милиметри от брадата на Главк.

— Треската ми се връща! — прошепна Александър.

— В такъв случай имаш нужда от мен, господарю. Аз мога да ти помогна.

— Както помогна на Хефестион ли?

Пред очите му все още беше погребалната клада на Хефестион отпреди три дни. Беше висока колкото пететажна сграда, изградена върху квадратна основа, богато украсена с позлатени орли, корабни носове от масивно дърво, лъвове, бикове и кентаври. На изгарянето й присъстваха пратеници от всички средиземноморски страни.

И всичко това заради некомпетентността на мъжа пред него.

— Не ми трябва помощта ти! — отсече Александър и замахна с меча зад гърба на лечителя.

— Не, моля те! — изкрещя Главк.

Мечът се спусна и започна да сече възлите. Яростта на Александър растеше с всеки замах. В крайна сметка дебелите въжета се предадоха, пропуквайки като човешки кости. Един последен удар и мечът преряза последния възел. Освободени от оковите си, двете палми се стрелнаха нагоре — едната наляво, а другата надясно, с Главк по средата.

Устремът на гъвкавите стебла се забави за миг, нещастникът нададе пронизителен писък. После ръцете му бяха изтръгнати от раменете, а гръдният му кош експлодира в кървав фонтан.

Листата на палмите прошумоляха като ромон на далечен поток, стеблата им облекчено проскърцаха и заеха обичайното си положение.

Трупът на Главк се стовари на земята, а ръцете и части от гръдния му кош останаха да висят от клоните. Миг по-късно всичко потъна в тишина. Никой от войниците не издаде звук.

Александър се обърна към тях.

— Алалалай! — изкрещя той.

Хората му повториха бойния македонски възглас, ехото от гласовете им прелетя над влажната земя и се блъсна в крепостните стени на Вавилон. Тълпата граждани, които наблюдаваха оттам, им отвърна със същия вик. Александър изчака глъчката да стихне и обяви:

— Не го забравяйте никога!

Знаеше, че хората ще се запитат кого има предвид: Хефестион или нещастника, който току-що беше платил с живота си за разочарованието на своя господар.

Но това беше без значение.

Вече не.

Александър заби меча в меката пръст и тръгна към коня си. Това, което каза на лечителя, беше вярно. Треската наистина се завръщаше.

И той я посрещна с радост.