Сърцето на саламандъра [bg]

За миг ръката му се плъзна по моята. И усетих… нещо като слаб токов удар, който премина от главата до петите ми. Глупости, помислих си. Стига. Докосна ръката ми и толкова. Сигурни дори не е било нарочно. Но не можех да спра да го гледам. Опитвах се да го правя уж случайно, а не все едно се взирам в него, за да мога после да го опиша на полицията. Най-вероятно обаче съм изглеждала вцепенена.

Малко по-висок от мен. Кестенява коса, леко къдрава, ама съвсем леко. Хубави рамене — по-скоро квадратни и здрави. Мека кожа. И най-страхотните очи. Сини. Не, повече от сини — електрикови. И определено искрящи от енергия.

— А може ли да взема и няколко клечки кибрит? — попита той.

— Ъъ… о, да. Разбира се — извърнах се и протегнах ръка за кибрита.

Хрус. Силен сух звук. Бях настъпила изпуснатата филийка.

— Какво беше това? — обади се той.

— Аз… ъъ… тъкмо си припичах филийки — примигнах и още по-нервно заусуквах кичура около пръста си. — Искаш ли?

Той сведе очи към неразборията на пода. В погледа му се четеше колебание.

— Да… да ям ли? Не, благодаря. Аз… вече се нахраних.

Сведох поглед към натрошените парчета от полунамазаната филийка. Нямах предвид нея, исках да кажа. Мога да ти препека друга. Да ти направя вечеря. Бих могла…

О, я стига, казах си. Млъквай. Не се дръж като пълен идиот. Той каза само, че харесва косата ти.

— Значи току-що сте се нанесли? — успях да произнеса най-после, без да се изчервя прекалено.

— Миналата седмица. Апартамент 26 Б. Точно в дъното на коридора. Дани Нова — протегна ръка за поздрав.

След кратко колебание я стиснах. Този път никакъв ток. Само леко потръпване.

— Аз съм Уил. Уил Вандъм. От кое училище си?

Още не го бях виждала в „Шефилд“, но човек винаги се надява…

— Училище ли? О, не… това още не е ясно. Точно сега за известно време съм никъде. А ти къде учиш?

— В „Шефилд“.

Виждаш ли, рекох си. Ти казваш нещо. Той казва нещо. Нарича се разговор.

— Добро ли е?

Свих рамене.

— Става. Там имам добри приятели.

— Приятелите са важно нещо — усмихна ми се той.

В този момент токът дойде. Лампите светнаха отново и досадното пищене от телефонния секретар ни информира, че съобщението трябва да се презапише.

В ярко осветената кухня той продължаваше да изглежда много добре. Аз обаче имах ясното съзнание, че косата ми прилича на влажна купа сено.

Той протегна свещите.

— Мисля, че все пак няма да ми трябват.

— Вземи ги — отвърнах. — Вече повече от седмица токът постоянно спира. Никога не знаеш кога отново ще се случи.

— Тогава да не ги взимам всичките — той леко духна свещта, която все още държах, и тържествено раздели останалите на две равни части.

Домофонът избръмча. Гласът на майка ми проряза тишината: