Адреналин [bg]

Повечето помещения бяха заети от малки фирми — адвокатски кантори, консултанти по маркетинг и една временна агенция. Изключение правеше последният етаж. На табелката на асансьора пишеше „Консултантска фирма НМИН“. Инициалите бяха прободени от стрелички по вестник, залепен за табелката една вечер. Шегувах се с Луси и шефа ми Брандън, че НМИН означава „Не можеш да изчезнеш напълно“.

Влязох в празна стая, където пазачът на име Джон, дебеловрат пришелец от Бруклин, седеше зад бюро с достатъчно огнестрелна мощ в чекмеджето да пробие няколко дупки в мен. Джон четеше учебник по крикет и се мръщеше. Лично аз отдавна се бях отказал от разгадаването на тази игра. Приближих се до вратата пред мен и сканирах картата си за самоличност. Вратата се отвори и влязох. Кабинетите на консултантската фирма бяха измамно оскъдно обзаведени. Стените и прозорците бяха от стоманобетон и бронирано стъкло, а компютърните мрежи — защитени с възможно най-непристъпните програми. Имаше кабинети и стаички за персонала от общо осем души. Миришеше като във всички офиси — на мастило, кафе, бели дъски и флумастери.

Съвещанието, което мислех, че ще започне в десет, очевидно беше в ход. Брандън седеше в конферентната зала с трима костюмари от Лангли и се мръщеше на екрана с презентация отпреди три дни.

По дяволите.

Влязох.

— Не беше ли от десет?

— Осем. Закъсня двайсет минути. — Брандън ми се усмихна пресилено.

— Извинявам се.

Двама от костюмарите бяха по-големи от мен и вече ме гледаха подозрително. Третият беше по-млад и вече беше изпълнил цяла страница със записки. Амбициозен тип.

— Ако Луси ражда, простено ти е — отвърна Брандън. Той беше от Южна Каролина и бе запазил бавния си говор през всичките години, прекарани в чужбина.

— Нямам бебе, нито кафе, но имам по-осъвременена презентация. Ще ми дадете ли пет минути?

Костюмарите кимнаха, станаха и се представиха. Стиснаха ръката ми и отидоха да напълнят отново чашите си с лошо, одобрено от американското правителство кафе, а аз отворих лаптопа си.

— Не обичам да закъсняваш, Сам — отбеляза Брандън, но не ядосано.

— И аз. Съжалявам.

— Дано да имаш добри новини за нас. Тези момчета са от бюджетния отдел и мислят, че може би си губят времето. Убеди ги, че не е така.

Нищо не съсредоточава човек по-добре от вероятността работата му да се провали.

Когато костюмарите се върнаха с лошото кафе, аз вече бях прескочил серия безинтересни и скучни диапозитиви и спрях на неясна снимка, която изпълни екрана за презентацията. Лицето на мъжа беше червендалесто, едро и с малки уши, а косата — черна и къдрава, сякаш току-що разрошена от вятър.

— Господа, ние сме ловци. Играта ни са международните престъпни организации, които безнаказано действат през границите, защото са успели да проникнат надълбоко в правителствата по света — започнах и посочих снимката. — Възприемайте ни като лъвове, които преследват антилопа. Този човек е най-слабият в стадото. Стесняваме кръга около него. Той може да е най-важната мишена на ЦРУ.