Девет случая на Шерлок Холмс
- Автор: Конан Дойл Артър
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- Год: Хеликон
- ISBN: 9786192510213
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Девет случая на Шерлок Холмс». Краткое содержание книги:
Отговорът е: може. И не защото за компенсация той свири добре на цигулка и не вади лулата от устата си. А защото необикновеният му образ, в комбинация с умението му да разплита и най-засуканите житейски загадки вече 150 години пленява милиони читатели по цял свят.
Името Шерлок Холмс отдавна се е превърнало в нарицателно. Ведно с духовния си баща К. Огюст Дюпен на Едгар По и наследниците си Еркюл Поаро и мис Марпъл на Агата Кристи, Холмс и до днес ни учи как да имаме набито око, здрав разум и желязна логика, за да можем сами да разбулваме тайните, с които ни среща животът.
Което си е чист бонус.
– Кои са те?
– Оказва се, че младежът не е бил арестуван веднага, а едва след като се е върнал във фермата Хадърли. Когато полицейският инспектор го уведомил, че е задържан, промърморил, че не е изненадан и че си го заслужава. Тази забележка, естествено, е допринесла за отхвърлянето на последните съмнения, които може да са били останали в съзнанието на свидетелите при огледа.
– Това е било самопризнание! – възкликнах.
– Не, защото е последвало заявление, че е невинен.
– Като се добави към цялата серия от изобличаващи деяния, в най-добрия случай е крайно подозрителна забележка.
– Напротив – възрази Холмс, – това е най-светлият проблясък, който засега виждам сред облаците. Колкото и невинен да е, не може да е такъв идиот, че да не осъзнае колко безнадеждно е положението му. Ако си бе дал вид на изненадан при ареста или ако се бе престорил на възмутен, бих приел това за крайно подозрително поведение, защото в конкретните обстоятелства изненадата или гневът не биха били естествена реакция, но пък са най-подходящи за един лицемер. Искреното му примирение с положението говори, че или е невинен, или е човек с невероятен самоконтрол и непоколебимост. Забележката му, че си го заслужава, също не е неестествена, ако вземеш предвид, че е бил изправен до трупа на баща си и че в този ден до такава степен е бил забравил синовния си дълг, че е разменил остри думи с баща си и дори според девойчето, чиито показания са толкова важни, е вдигнал ръка, сякаш за да го удари. Укорът и разкаянието, които се съдържат в забележката му, ми се струват признаци за нормален разум, а не за виновно съзнание.
Поклатих глава в знак на несъгласие.
– Доста хора са увиснали на бесилото и заради доста по-слаби доказателства – отбелязах.
– Така е. Но доста хора са увиснали на бесилото и по погрешка.
– Какво разказва самият младеж за случилото се?
– Опасявам се, че разказът му не е много обнадеждаващ за хората, които му съчувстват, макар че има един-два доста показателни момента. Ето, можеш сам да прочетеш.
Той изтегли от смачканата топка един местен херифордшърски вестник, обърна го и посочи пасажа с показанията на нещастния младеж. Аз се наместих в ъгъла на купето и го прочетох много внимателно. Текстът гласеше:
Господин Джеймс Маккарти, единственият син на покойния, даде следните показания: „Бях заминал за три дни до Бристол и се върнах в понеделник, 3 юни, сутринта. Баща ми го нямаше, от прислужницата разбрах, че бил в Рос с Джон Коб, коняря. Малко, след като пристигнах, чух колелата на двуколката му в двора и като погледнах през прозореца, го видях да слиза и забързано да излиза. Не разбрах накъде бе тръгнал. Взех си пушката и без да бързам, поех към Боскумския вир с намерението да се отбия в зайчарника, който се намира в другия край. По пътя зърнах Уилям Краудър, горския пазач, както и той твърди в показанията си, но пък бърка, като разправя, че съм следвал баща си. Нямах представа, че баща ми върви пред мен. На стотина метра от езерото чух вик „Уху!“, което си е наш сигнал, на баща ми и мен. Ускорих крачка и го видях до езерото. Изненада се, като ме видя, и доста сопнато ме попита какво правя тук. Взехме да се разправяме, казахме си по някоя остра дума и дори едва не се сбихме, защото баща ми беше сприхав човек. Когато видях, че излиза от кожата си, го зарязах и тръгнах обратно към фермата „Хадърли“. Ала не бях извървял и стотина метра, когато зад гърба ми се вдигна страшна олелия и аз хукнах обратно, да видя какво става. Баща ми лежеше в предсмъртни мъки на земята, на главата му имаше ужасни рани. Хвърлих пушката и повдигнах главата му, но той издъхна почти начаса. Постоях на колене до него и после изтичах за помощ до дома на пазача на имението на господин Търнър, защото беше най-близо. Не видях никого при баща ми, когато се върнах, и нямам представа как е получил нараняванията си. Не го обичаха много, защото си беше дръпнат, хората дори като че ли се плашеха от него, но не знам да е имал врагове. Не ми е известно нищо повече по въпроса.“