Сянка в ада

Чу се самолетен вой, сякаш земята затрепера от мощния тътен на реактивните сопла, стъклата зазвънтяха, вратите се изгърбиха в усилия да защитят неприкосновеността на домовете, тогава нещастниците падаха на колене и вдигаха молитвено ръце нагоре, към летящите кръстове господни… После блясъкът, ослепителният блясък на слънцето, което целуна земята, зашемети ме този огнен фойерверк, лисна ме вълната светлина, но знаех, че е само началото, че след секунда-две ще дойде горещото цунами, което руши и обгаря до пепел и изравнява с хоризонта всички наши нещастни и окаяни доказателства за разумност…

Сега съм двумерен. Ако имаше някой в този свят, щеше да ме нарече рисунка върху стената. Рисунка, останала след ядрения взрив. Но няма никой, абсолютно никой. Десетки мили наоколо няма жива душа, пък аз седя и чакам едно малко…